Бен Кристо е китарист, певец и автор на песни, добре познат на феновете на алтернативната сцена като част от легендарната британска група The Sisters of Mercy. Поводът за този разговор е именно предстоящото участие на бандата в България по повод пет годишнината  Rebel Rebel – фестивалът за алтернативна музика у нас. Той носи името на едноименния хит на Дейвид Боуи и е символ на бунта срещу всичко предвидимо в музиката. Всяка година Rebel Rebel събира групи, които носят духа на независимата сцена и превръща София в център на смелите и различните гласове. The Sisters of Mercy често са наричани аутсайдери в музикалната индустрия. Започвам със следния въпрос, защото ще идвате в България за фестивала Rebel Rebel, чиято същност е бунтът, та: виждаш ли пърформанса ви като форма на протест - не толкова политически, а може би срещу самодоволството? Определено има политически заряд в музиката и текстовете на групата ни. В едни песни повече, в други по-малко. Но според мен една от най-важните черти в етиката на The Sisters of Mercy е усещането за „сигурно място“. Място, което е отворено за всички, които някога са се чувствали социално пренебрегнати по някаква причина. Те могат да дойдат на наш концерт и да усетят, че са част от нещо. Това е много важно послание. Радваме се да виждаме колко разнообразна е нашата публика - по пол, поколения, жанрови интереси... Много пъстра картина, може би най-разнообразната, която съм срещал в кариерата си досега. И мисля, че именно това е истински ценното. Самото име на фестивала - Rebel Rebel ни напомня за предизвикателния дух на Боуи. Какво означава бунтът в музиката за теб днес? Доста дълбок и сложен въпрос. Ако говорим за рок музиката, тя винаги се е дефинирала като „другата“ музика. Тя съществува именно защото е против нещо, против мейнстрийма. Това е в основата ѝ - да се противопоставя на популярното и удобното. Разликата днес е, че има огромно смесване на жанрове и елементи от всеки стил се вливат един в друг. Така че, може би вече не става дума толкова за конкретно звучене, а за нагласа. Една група може да бъде бунтарска, дори ако има поп елементи, стига посланието и духът ѝ да са автентични. Разбира се, винаги стои въпросът доколко „бунтарската природа“ не е изкуствено изградена, за да поддържа артиста определен имидж. Но според мен най-бунтарското нещо, което човек може да направи, е да бъде истински себе си,  без срам,  и да следва този път, независимо от това колко успех носи. Със Sisters of Mercy вече сте били в България. Има ли конкретен момент от шоуто ви тук или от престоя ви тук, който се е запечатал в съзнанието ти? О, да, няколко неща. Спомням си, че правих радио интервюта, които наистина много ми харесаха. В хотела пък за първи път видях един от онези роботи за напитки. Тези, от  които можеш да поръчаш румсървиз и той ти носи напитката директно в стаята. Видях го как се разхожда в лобито и си казах: „Какво по дяволите е това? “. Също така тогава срещнах музикант от група, която много уважавам. Бях супер развълнуван и си казах: „Ще отида да поговоря с него“. Отидох, попитах дали мога да си направя снимка с него и той каза „не“. Почувствах се ужасно неловко, че изобщо попитах, и още повече, че отговорът беше „не“. Но после, когато се замислих, осъзнах, че най-важното е, че попитах, че намерих смелостта и увереността да го направя. Наскоро прочетох нещо много хубаво: „Не е толкова важно дали получаваме това, което искаме, когато го поискаме. Важно е самото действие на това да поискаме“. Това изпраща сигнал към мозъка ни, че ти заслужаваш да поискаш нещо, дори да не го получиш. Аз самият съм прекарал голяма част от живота си твърде уплашен да помоля за нещата, които искам, от страх от отхвърляне или осъждане. Така че, да….. Виж, започнахме с уж лека тема, но дори този отговор се превърна в дълбок разговор. Но да, срещата ми с този човек беше урок. Първо за това колко е важно човек да има граници, и второто за силата да поискаш нещо

Когато в началото на 90-те Clawfinger се появяват със смесица от хип-хоп ритъм, метъл китари и провокативни политически текстове, светът още не е готов за тях. Но фронтменът Зак Тел никога не е чакал светът да бъде готов. И днес той пише това, което мисли – без филтър, без план, просто с нуждата да казва неща, които имат смисъл. Каква енергия или послание искате да донесете на публиката през 2025 г., особено на фестивал, чиято същност е бунтът и съпротивата? Честно казано, фестивалът Rebel Rebel звучи точно като за нас, съдейки по историята ни, начина, по който правим нещата, стила на концертите ни и като цяло музиката и посланията, които винаги сме имали. Но ако трябва да съм напълно честен, нашият подход и отношение са еднакви, без значение къде свирим. Винаги се стараем да носим със себе си позитивна енергия, да дадем най-доброто от себе си на живо. Всичко се свежда до хумор, любов и връзка с хората. Просто… мисля, че с възрастта, или поне с навлизането в средната възраст, станахме по-спокойни. Преди, когато бяхме по-млади, изпитвахме нуждата да сме винаги сериозни, ядосани, да натякваме посланието „мамка ѝ на системата“ и такива неща. И честно казано, много повече ми харесва да свиря сега, отколкото през 90-те. Може би точно заради това, че всичко е по-уравновесено. Вече не е въпрос на живот и смърт. ОК е да се посмееш, да изпиеш една бира и все пак да кажеш нещо, което има смисъл. Няма противоречие в това. Но на 24 години си мислех, че трябва да съм като „RAAARRR!“ (ядосано). Да, напрежението да те вземат насериозно. Аз все още обичам да съм “RAAARRR!”, но сега мога да го правя с усмивка. Разбира се. Винаги трябва да има баланс между двете. Да, точно това се опитвах да кажа. Балансът е ключов. Ако някой никога не е слушал Clawfinger, кои три песни би му препоръчал да чуе веднага и защо? Ами, първо трябва да се засрами, че не ни е чувал! Шегувам се. Кои три песни… хм… Най-вероятно бих избрал някои от по-ранните ни сингли, защото добре отразяват времето, в което израснахме, и посланията, които имахме. Първа трябва да е песента с думата, започваща с N, както я наричаме в днешно време. Може и да не е остаряла съвсем добре, но посланието си е все същото — антирасистко, с важен заряд, макар и да е написана доста несръчно от едно 21-годишно момче. В днешно време може би се изисква да я съпровожда обяснение, защото светът е много по-различен. Преди я нямаше тази „woke“ култура и начин на мислене, и политическият климат беше друг. През 1993-а беше различна епоха и това трябва да се вземе предвид, когато се разглежда контекстът на песента. Особено ако слушателят е от TikTok поколението, с внимание, което трае изключително кратко, и не знае, че тогава нашата информация идваше само от телевизията и вестниците, но и четяхме нещата от край до край… Втората песен трябва да е “Tomorrow” от втория ни албум. Въпреки че е за това колко е сбъркан светът и колко сме тъпи ние, хората, все пак носи надежда. Харесва ми, когато има нотка надежда, въпреки че аз самият съм един доста негативен глупак в моите собствени текстове. Третата песен? Може би “Warfair” от първия албум, защото нищо не се е променило оттогава. Светът още е същата каша. Песента описва нещо, което продължава да се случва и днес. Страхотно. За да разчистим въздуха около първата песен, въпросът ми към нея беше: ако беше написал тази песен днес, щеше ли да я напишеш по същия начин? Хм, ами най-вероятно не, не бих я написал по същия начин. На първо място, защото съм с около 33 години по-възрастен. Малко по-зрял съм — не много, но поне малко. И защото, да, както казах, времената са напълно различни. Няма да е най-умното нещо, ако го напиша така днес. И най-вероятно дори няма да може да се пусне по много от музикалните платформи. Но точно затова съм някак доволен, че го написахме тогава. Радвам се, че бях млад и наивен. Радвам се, че се опитвах да кажа твърде много. И се радвам, че не разбирах напълно колко силна, но и чувствителна е темата.

Днес ще си говорим за първото използване на хаптичните костюми Music: Not Impossible в България и на Балканите като цяло. Колко значимо е за вас, лично и професионално, да видите дебюта на тази революционна технология точно тук? От десетилетия съм голям фен на Мистерията на българските гласове. Имам си даже диск с традиционна вокална музика на тези невероятни жени, които пеят, и много ми харесва как са вдъхновили Björk и други артисти. Когато преди години пишех вокални аранжименти, бях силно повлиян от такъв тип музика. И на класическата музика също съм голям фен. Работя с композитори от много години. Така че за мен е много вълнуващо да донеса тази технология в страна с толкова богата музикална култура. Мисля, че ще е нещо наистина интересно. Защо мислите е важно големи промоутъри, в случая като Fest Team, да поемат тази дългосрочна мисия да направят концертните изживявания по-достъпни? Този проект започна преди 11 години като начин глухите хора да усещат вибрации по кожата си. В основата на проекта беше заложено да даде достъп на хора, които иначе не биха могли да изживеят нещо такова. Но по пътя открихме, че и хората, които чуват, също много харесват изживяването. Имали сме събития без нито един глух посетител. И това за нас стана една много красива част от проекта - да свържем хора, които чуват, с хора, които не чуват. На много събития разликата изчезва и всички просто се забавляват заедно. Това за нас беше огромно постижение, защото преди беше тъжно да гледаш как глухите се опитват да се насладят на концерт като усещат само ниските честоти, често боси пред колоните или много близо до тях. На специални събития само за глухи пък музиката е супер силна, с много бас, което дразни хората, които чуват. Затова вярвам, че бъдещето е технологията да се използва на всички събития като нещо напълно нормално. Какво всъщност ви вдъхнови да започнете този проект преди 11 години? Първоначалната идея дойде от нашия CEO в Not Impossible Labs, Мик Ебелинг. Той беше вдъхновен от глух DJ и неговата глуха публика и си каза “защо тези хора са изолирани и получават втора или трета категория изживяване от музика, която е толкова важна за човешката комуникация и изразяване?”. Той започна да търси хора, които да превърнат идеята в реалност, а именно да заместим ушите с кожата, чрез вибрации. Аз започнах като доброволец близо година. И тогава открих как можем да направим нещо, което може да се ползва без предварителни инструкции. В началото хората казваха, че това ще е новият тактилен език, нещо като Морзов код. Но за мен това не звучеше правилно. Винаги съм бил артист, който се интересува от пресечните точки на технология и изкуство. Ако трябва да минеш през някакъв дълъг процес на учене или да ходиш на курс и да учиш две години в университет, все едно е нов вербален език, за мен това напълно обезсмисля цялата идея. Eдно артистично изживяване трябва да те удари веднага. Може да ти хареса, може да го намразиш, но трябва да те докосне веднага. Исках да създам отделна форма на изкуство, която е близка до музиката, но черпи и от визуалните изкуства, защото кожата възприема по различен начин от ушите. Как вашият музикален опит оформя развитието на тази технология? Музикалната ми култура беше абсолютно фундаментална. Начинът, по който разработих технологията е уникален и няма друга такава, която прави същото нещо. Подходих към нея като към музикален инструмент. Исках да премахна онези евтини трикове тип земетресение в увеселителен парк или динозавърски стъпки. Исках да предам сложността и емоционалната дълбочина на една музикална творба. Като композитор винаги съм се гордял с това да каня хората на преживяване, което надхвърля базовите емоции. Исках да ги накарам да плачат, да се смеят и да преживеят нещо истински емоционално. В момента имаме 24 точки по тялото, които работят като 24-гласов хор, като всяка се контролира отделно. Можем да правим много сложни неща. Това налага и много мислене за дизайна и понякога до

Нека да започнем от твоята кариера. Тя обхваща почти четири десетилетия със Sepultura. Какво продължава да те вдъхновява творчески след всички тези години? Всеки нов ден. Обожавам това, което правя. Имам привилегията наистина да правя това, което обичам – да свиря на китара, да бъда музикант, да обикалям света и да се изправям пред предизвикателствата да бъда артист, да намирам нови начини да се изразявам. Това е постоянен процес на учене. Все още уча музика. Слушам нова музика, която никога не съм слушал преди и чета нови книги. Всеки ден е нещо ново - бяло платно, на което можеш да нарисуваш каквото и както си поискаш. Чудесно е да съм тук след 41 години, да свиря музика, да пътувам и да празнувам. Това е като едно голямо „благодаря“ към феновете ни, които поддържат групата толкова актуална и действаща вече 41 години, въпреки всички промени в състава и т.н. Фантастично е. Истинска привилегия да си част от тази общност. Това ме вдъхновява всеки ден. Много съм мотивиран да правя това, което правя, и въпреки че сме на прощалното турне на Sepultura, аз съм много мотивиран да продължа да търся нови неща и предизвикателства за в бъдеще. В музиката, разбира се планирам да опитвам различни неща и да излизам от зоната си на комфорт.  Това беше доста дълбок първи въпрос, но с много добър отговор. Благодаря ти. Знам, че първо си изучавал класическа китара. Как би описал влиянието на класиката върху начина ти на свирене в метъл жанра? О, всичко помага. Все още свиря на класическа китара и то много сериозно. Имам нов преподавател, с когото започнах в началото на годината, и е страхотно. Ученето е най-доброто нещо, което човек може да направи за себе си, защото отваря толкова много различни врати, дава нови идеи, нови посоки, нов поглед дори към старите неща и ти помага да се отървеш от някои вредни навици, които натрупваш с времето, когато свириш толокова много. Чудесно е и когато свириш музика, писана преди 400-500 години, от времето на Барока например. Хващаш нещо на Бах, което никога не си чувал, и имаш възможността да прочетеш нотите и да ги изсвириш на своя инструмент. Чувството е невероятно. Помага ти да разбереш и самите композитори, контекста на времето, в което са живели, защо са писали определени неща под натиска на политика, войни и т.н. Чудесно е да учиш за Бах и Бетовен, както и за великите композитори на класическа китара като Фернандо Сор, Франсиско Тарега, Мануел Тедеско. Има толкова различни личности - Андрес Сеговия, Джон Уилямс, Джулиан Брийм - велики изпълнители, които са издигнали класическата китара на друго ниво. Благодарение на тях виждаме толкова много млади таланти днес, които свирят и пишат нова музика и това е страхотно.  Много съм развълнуван да бъда част от точно това. Когато приключим със Sepultura искам да инвестирам още повече време в класическа китара и инструменталната музика и кой знае?! Звучи чудесно. Като говорим за нови неща, какво е чувството да чуеш млади банди да цитират някои от вашите най-големи албуми като ключово вдъхновение за своята музика? Все пак албуми като „Roots“ и „Chaos A.D.“ все още са много влиятелни днес. Невероятно е. Изглежда, че правим нещо значимо за някого, което е страхотно. Нещо, което достига до хора навсякъде по света. Идеята, че нещо което сме написали в една малка стая в Сао Пауло или Бело Оризонте, достига до целия свят, независимо от политика или религия. Дори в Иран има толкова много банди, които свирят метъл, въпреки че е забранено, а те продължават да се съпротивляват чрез музиката. Sepultura, заедно с всички метъл групи, сме част от това и е изключително въздействащо. Страхотно е да чуеш банди като Slipknot или Deftones, или дори Limp Bizkit и Judas Priest да споменават Sepultura. Преди няколко години говорих с Глен Типтън и той ми каза, че „Chaos A.D.“, албумът, който ти спомена, го е вдъхновил страшно много. Това направо ми взриви ума, защото Глен Типтън е един от метал боговете, човекът-създател на тези легендарни риф

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. Във втори епизод от сезон 2 на ZVUK се срещаме с тонрежисьорът, който дълго време следва мечтите си и ги реализира точно когато удря дъното. След няколко неуспешни кариерни опита, Иван решава да се посвети на това, което обича – музиката.  В забравена индустриална зона на София, зад тухлени стени и стари железни врати, тупти сърцето на българската алтернативна сцена – Заводъ 33. Това не е просто пространство за репетиции или студио. Това е дом. Дом за различни музиканти, артисти и творци, които създават, експериментират и живеят чрез музиката. Но преди да стане символ на културно възраждане, Заводъ 33 е бил само идея, родена спонтанно, и една полуразрушена сграда, в която малцина биха видели потенциал. Днес Иван ни развежда из това пространство и разказва за историята му.  Какво е Заводъ 33? Идеята му за Заводъ 33 се ражда съвсем спонтанно – и така той намира сграда, която тъне в разруха. Но Иван вижда потенциал там, където другите виждат само руини и днес пространството се превръща в живо доказателство за визията и упоритостта му. Зад всичко това обаче стои и нещо много по-дълбоко – споменът за родния му град, пълен с фабрики и заводи, където някога всичко е кипяло от работа. Днес, вместо машини, в своеобразния завод на Иван работят усилено идеи и звуци. Историята започва от една репетиционна в Красна поляна. „После станаха две“, разказва създателят на пространството. След неуспешен опит да работи на летище край Монтана и с новоосъзнатата идея, че това, което върви на малък мащаб, може да се развие в нещо по-голямо, той се впуска в търсене на ново място. И така стига до сграда от 30-те години – „абсолютна съборетина“ без прозорци, врати и дори здрав под. „Тук беше все едно е гръмнала бомба, но аз видях потенциал.“ Тази сграда крие своя собствена история – била е шивашка фабрика по царско време, парфюмиерна, склад за авточасти. След години на пустота, тя отново оживява благодарение на визията и упоритостта на човек, който вярва, че всяко пространство може да се превърне в културен център, ако зад него стои правилната идея. Но как се изгражда такова място? За Иван музиката винаги е била пътеводна светлина. Свири от четиригодишен – цигулка, гъдулка, класическа китара и бас китара – преминавайки през любовта към народната музика и неприязънта към комерсиалния поп фолк. През годините минава през трудности и разочарования, но вярата в доброто и в хората, които споделят същата страст, го задържа на пътя. „Тук през Заводъ 33 минаха много хора – и надменни, и ценни. Но мястото само изхвърли тези, които не пасваха. Останаха само истинските.“, споделя Иван.  Поддържането на подобен проект обаче не е лесно. „Особено с две деца вкъщи“, споделя той с усмивка. Съпругата му е опора, а балансът между семейство и бизнес е постоянна борба. Но най-важното е изграждането на доверие – „да знаят хората, че дори ако направя грешка, тя е честна.“ Заводъ 33 е дом за всякакви стилове и енергии – от пънкари, хеви метъли и рок барабанисти до диджеи и преподаватели по тъпани, та дори представители на африканската музика намират своя дом в това пространство. Тук няма място за разделения, защото музиката е универсален език. Гледайки на музикайлния пейзаж преди и сега, обаче, Иван смята че той драстично се е променил през последните 15 години. Според него младите са все по-облъчени от мейнстрийма, въпреки че алтернативната сцена продължава да вдъхновява и подхранва нови идеи.  „Ъндърграундът винаги е бил източникът, от който мейнстриймът черпи вдъхновение.“ Иван описва Заводъ 33 като място „от артист за артисти“ – култура, изградена с любов, труд и постоянство. За разлика от много наемодатели, които не се интересуват от съдържанието на пространствата си, той подхожда към всяка група с разбиране и желание да бъде полезен. „Най

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts, а вече може и да гледате видео формата на подкаста в YouTube канала на Projector Plus. Цялото интервю може да прочетете тук. Този епизод на ЗВУК решихме да кръстим отЗВУК, защото това, което се случва наблизо, има значение и за нас. Той е малко по-различен. Създадохме ЗВУК като творческа и музикална алтернатива, но тя може да бъде и социална, защото все пак живеем в реалността. И ако има нещо по-важно от съществуването ѝ, то е осъзнатият избор да я изградим заедно. На 1 ноември в Нови Сад се срутва козирка на железопътна гара, която убива 15 души. Последват укрити документи, мълчание, властови схеми. Но този път – и нещо различно. През последните четири месеца в Сърбия се провеждат най-големите студентски протести от разпадането на Югославия насам. Всеки ден в 11:52 ч. страната притихва в 15-минутен траур. Хиляди вървят през градове, затварят булеварди, изискват промяна. Надяваме се вече да сте чули за протестите. Ние искаме да обърнем внимание, че те не са  просто бунт. Те са съзнателният отказ да търпиш несправедливостта и да се примириш. Те са „човешки“ протести. И тази идея заслужава да бъде чута. Затова в този епизод решихме да ѝ дадем глас, защото смятаме, че е повече от идея -- посока, която зависи и от нас. В този епизод на отЗВУК ви срещаме с Даниела Змайевич – концертен фотограф и филолог, която учи в България, но в момента живее в Белград, с Петар Шварц – китарист на групата ALI, който е от Сърбия, но живее в София и Ксения, студент от Факултета по биология в Белград, която е активна част от протестите. Какво в случая с козирката на железопътната гара изкара особено младите хора на улицата в Сърбия? Даниела: Те протестират срещу нещо, което е грешно. И някакви хора идват и им говорят неща, които са абсурдни и ги нападат. И мисля, че те първоначално един друг искаха да се защитят. И след това вече... Не знам. Някакси е като един камък, който тръгва да пада и след това вече няма спиране. Студентите винаги са били хора, които почват големите промени - 1968-а в Югославия още, след това 1991-а, срещу Милошевич. Петар: ...и реакцията, която, както винаги, гарантирано неадекватна от правителството, които първо казваха, че съответната стряха въобще не е била част от реконструкцията, което беше чиста лъжа, но те вече толкова лъжат, че им става навик и не могат по никакъв начин да се самокоригират в това. Ксения: Просто ни омръзна да ни заглушават и да си мълчим през всички тези години. От много години, от както съм самоозъснат човек, откакто съм се родила e така в страната ни и мисля, че това просто беше точката на кипене за всички нас и си казахме „Стига толкова, не искаме да мълчим и да се правим на глупави“. Това е. Основната фирма, която е работила над реконструкцията на ЖП гарата е китайска компания, която е наела сръбски подизпълнители, за да извършат ремонта. Си Дзинпин и Александър Вучич са откровено близки,  поддържат отношенията между двете страни тесни и макар и от инцидента насам 11 души да са само задържани, а други - подали оставка, протестите продължават. Даниела: Тези протести не са политически, те са човешки. Мисля, че мнозинството следят студентите в момента и всичко, което те правят. Ние до този момент...Мисля, че това е някаква кулминация. Нали знаеш приказката за жабата? Как сваряваш една жаба? Слагаш я в хладна вода и постепенно вдигаш температурата. Тя не се усеща, привиква, докато не се сварява. Е, така някак си сме и ние. Постоянно нещо се случва и ние привикваме на неща, на които нормални хора не трябва да са свикнали. Ти разбираш, че си свикнал, но по същото време се случва такова нещо. Всички супер много емоционално реагират, защото това е впоследствие на корупция. Тези хора с

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts, а вече може и да гледате видео формата на подкаста в YouTube канала на Projector Plus. https://www.youtube.com/watch?v=EVQIpycsG-w На въпроса кой е Ангел, не получихме отговор от самия него, но в първия епизод от сезон 2 на ZVUK вие сами можете да решите кой е той – градски рокендрол герой, който никога не оставя публиката безразлична. Гневен и експресивен в Sepuko 6 и DDedstar, днес Ангел е уравновесеният, уверен и невъзмутим фронтмен на супергрупата Me And My Devil, където е заедно с Васил Първановски (китара) и Мартин Стоянов (бас) от Odd Crew, както и Деян Драгиев “Даката” на барабани. Можете да разчитате на Ангел за директно и честно мнение не само по музикални въпроси, но и по всякакви важни социални теми. Ангел Каспарянов, in a nutshell: Въпреки че името му буквално е ангелско, то няма нищо общо с името на групата – Me And My Devil. Васил Първановски, голям почитател на блуса, избира името от текст на случайна блус песен, а съвпадението е чиста случайност! Според Ангел всички в групата са дяволски добри на инструментите си по свой собствен начин. Но ако Дяволът трябваше да му даде друг инструмент, със сигурност не би му дал хармоника или акордеон – звуците им го побъркват! Няма тема, за която Ангел не би писал или пял. За него музиката е единственият начин да изрази дълбоките си мисли, без да крие нищо.  Ако можеше да открадне една песен и да я направи своя, това щеше да е "Barrel of a Gun" на Depeche Mode. Ако Me And My Devil беше коктейл, според Ангел, щеше да е Whiskey Sour – силен, плътен и с характер. Музикалната идентичност на Me And My Devil Me And My Devil носят мрачен и зловещ заряд – не защото го целят, а защото това е естественото им влечение. Ангел е израснал с музиката на 90-те, която сам определя като "dark", но въпреки това признава, че обича и по-светли, мажорни и позитивни звуци, макар и с нотка тъга. Групата решава да пее на английски след вътрешно гласуване. За Ангел българският език е по-интуитивен, защото му дава повече възможности за игра с думите, но работи с Надя Здравкова, която му помага да запази оригиналния смисъл на текстовете, докато ги адаптира на английски. Много от текстовете му са вдъхновени от лични преживявания, включително - изследванията му на вътрешния свят по време на терапия. Надява се, че чрез тях феновете разпознават и своите собствени тъмни ъгли. Текстовете идват на етапи. По време на записите на демота Ангел усеща настроението на парчето и нахвърля първите думи. После прекарва седмици, слушайки го отново и отново – поне 50-100 пъти, докато разхожда кучето си, преди да седне и да пише окончателната версия. Студиото е последната спирка, където всичко се подрежда и се излива върху белия лист.  Me And My Devil обичат да провокират и да поставят важни теми в своите видеоклипове. Един от най-предизвикателните примери е "Dirt", чийто текст е едновременно сексуален и политически зареден. Ангел споделя: “Най-общо казано политиците ни шибат зловещо – и клипът е такъв. Клипът е буквално реплика на ситуацията и на системата, в която живеем. Тя е тъмна, неясна и ни държи на повод като кучета и прави с нас каквото си иска. Кара ни да танцуваме, да се бием, поощрява ни, докато тя живее в някакво самозадоволяване през цялото време. И това всъщност беше идеята на самия клип, когато го правихме. Дори накрая има един кадър, в който се хвърля храна на кучетата и там има изрезки от вестници. И всъщност ние това ядем.”  Ангел е наясно, че в България този жанр музика не е масов, но вярва, че феновете на Me And My Devil ги "надушват" и разбират скритите послания в текстовете. Създаването на една дяволска песен е дълъг процес – от демото до мастеринга често минават месеци, понякога и години. Пример за това е "Sleep, Baby Sleep", която остава забравена

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В първия епизод на ZVUK за 2025 г. гост е Даниел Томпкинс – харизматичният фронтмен на британската прогресив метъл банда TesseracT. В този откровен разговор той споделя за създаването на последния им албум "War of Being", както и за личнстното си пътуване като артист. TesseracT започнаха втората част от турнето си War of Being на 10 януари и ще направят своята втора спирка в България на 19 януари в Pirotska 5 Event Center. Билети за събитието може да намерите на сайта на ticketstation.bg, но преди това останете да чуете разговора ни с Даниел за влиянието на кариерата му като полицай върху текстовете му, борбата с несигурността в музикалната индустрия и какво означава да останеш земен след такава успешна кариера.  M: Вълнуваш ли се за турнето?  D: Да, трябва да кажа да. M: Трябва ха-ха? D: Трябва да кажа да. Да, малко сме уморени, но репетицията звучеше много добре. Продукцията ще бъде страхотна. Имахме генерална репетиция с осветление и екрани и всички миксове звучаха жестоко. Смятам, че ще покажем на Европа и Обединеното Кралство един вълнуващ сет. Песните са ни добре познати, което е страхотно, защото сме ги свирили последната година и половина, което ни кара да се чувстваме уверени в себе си. M: Надявам се поне си си починал около празниците.  D: Да, малко. Доста е заето вкъщи в момента защото се местя и местя и студиото си, така че е леко хаос. Много неща се случват наведнъж, но много хубави неща.  M: Да, разбира се. Ти си имал доста интересен завой в кариерата си - преди да се отдадеш изцяло на музиката си бил полицай. Този ти опит повлиял ли е на перспективата ти като артист и как?  D:  О, да определено. Спомням си първия ни албум. Напуснах полицията през 2009 г., когато и се присъединих към TesseracT. Тогава подписахме и първия си звукозаписен договор със Century Media. Беше супер вълнуващ период, но във времето ми като полицай се срещнах с много неприятни случки от живота. И много от тези преживявания са включени в първия ни албум като теми. Но за мен това е нещо хубаво, защото аз се потопих като артист, защото вярвам, че е важно да се говори за такива теми. Беше като катарзис за мен, защото не бих казал, че се чувствах много окей психически. Полицията не беше кариера, която харесвах, защото все пак винаги съм искал да бъда певец, но в същото време трябваше да се подсигуря ако нещата не се получат, та по-скоро беше странен план Б. Онзи ден всъщност си го мислих отново - една от основните песни в първия ни албум, One се казва April. Тя беше доста повлияна от опита ми като специалист в отдела за домашно насилие. И такава тежка тема доведе до толкова емоционално и лирично съдържание. През годините стана все по-трудно да пиша толкова въздействащи текстове, просто защото вече не ми се налага да се сблъсквам с такива травмиращи ситуации. След толкова албума е доста по-трудно да търсиш вдъхновението, въпреки че честно казано никога не ми е липсвало съвсем. Даже може би писането е станало по-механично с годините. Но да отговоря на въпроса ти, да, кариерата ми като полицай повлия творчеството ми, но ще отнеме твърде дълго време да мина през всяка една песен. M: Говорейки си за влияния, споменавал си, че вокално те вдъхновяват изпълнители като Active Child и ANOHNI, които са доста различни жанрово. Как различните жанрове музика оказват влияние на подхода ти към TesseracT?  D: О, чудесно. Аз не слушам само рок и метъл музика, а всякаква. Бих казал, че вкусът ми е доста еклектичен и съм сигурен, че аз не съм единствения вокалист, който го казва. Изминах едно пътуване към себеоткриването и се упражнявах доста упорито като вокалист. След първия албум се отдадох на открития, тъй като ми беше изключително трудно да изпълнявам много от песните на TesseracT по време на турне и се притеснявах.

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В четиринадесети и последен за 2024 г. епизод гост на ZVUK е Джеймс Холдън - британският музикант и продуцент, родом от Eкситър, Англия, който подгря The Smile през юни тази година в Арена София. Известен е със своя авангарден подход към електронната музика и любов към малките общности и животните, стилът му комбинира джаз, електроника и експериментални елементи, които го правят уникален на световната сцена. С албуми като The Inheritors и Imagine This Is a High Dimensional Space of All Possibilities, Джеймс създава лейбъла Border Community през 2003 г., за да избяга от ограниченията на комерсиалната музикална индустрия и бързо се утвърждава като дом за иновативни електронни артисти. М: Ще започна с най-лесния въпрос - кой е Джеймс Холдън в три изречения? Дж: Хм, доста трудно да се каже.  М: Знам.  Дж: Не знам, харесвам идеята, че хората съдържат много неща в себе си и не знам дали мога да ги обхвана…Джеймс Холдън човека или музиката? Кое имаш предвид?  М: Човекът.  Дж: …Човекът… Знаеш ли, наистина не знам какво да кажа. Наистина не мога да отговоря на този въпрос. Джеймс е ОК човек. Опитва се да бъде добър. Да, това съм аз.  М: Чудесно. А Джеймс Холдън артистът? Или и това е доста сложно.  Дж: Да, доста трудно да се опише. Музиката ми е много неща, но идва от едно и също място - от мен. От транс до джаз, музиката ми е много неща, по мой си начин, може би.  М: Първата ти любов са Queen, нали? Права ли съм?  Дж: Да, така е.  М: Интересно ми е твоето пътуване в света на музиката и кога беше първият път, когато усети музиката като транс? Дж: Баща ми се научил да свири на пиано, когато е бил в 20-те си години. Докато аз растях нямаше много друга музика вкъщи. Родителите ми не слушаха радио или поп музика. Бяха доста затворени. Но баща ми обичаше да свири на пианото и аз го намирах за изключително готино. И исках и аз да пробвам. Той ме научи да свиря на пиано, предимно класическа музика. И беше супер интересно, но това, което наистина ме въодушевяваше беше повтарящите се звуци. Може би първото нещо, което научих беше 12-тактовия блус и осъзнах, че може да си измислям свои собствени неща и да ги надграждам, вместо само да свиря по ноти. И може би по това време се впуснах в композиране на авторски неща. Но беше доста базово, един акорд след друг. Заради моето ADHD беше трудно да се упражнявам на пианото с часове и беше по-интересно просто да “си дрънкам”. И така прекарвах часове в свирене на едни и същи два акорда отново и отново, докато изпаднех в транс.  М: А кога срещна музиката с компютъра?  Дж: Израснах през 1980-те и имах Amstrad настолен компютър, който беше 8-битов и можеше да изсвири не повече от три звука едновременно. Също така родителите ми искаха да се насоча към науките и не ми купуваха игри за компютъра. Казаха ми да се науча да програмирам вместо това. Тогава им се ядосвах, но сега осъзнавам, че благодарение на тях се научих да програмирам и да правя музика, която разбира се беше ужасна.  Но впоследствие в училище взимах уроци по музика и имахме Atari и Roland D50…Тогава си нямах и представа от електронна музика и просто си играех с това, което е пред мен. Учителят ми по музика ме запозна с учителя по физика и се разприказвахме. Той ми даваше касетки, например последният албум на Orbital или най-новото парче на LTJ Buckham. Показа ми целия спектър от електронна музика по онова време, а аз му пусках демо траковете си.  Донякъде, той беше първият ми ментор и до днес все още поддържаме връзка. Говорим си понякога, а преди няколко години той дойде на едно от представленията ми. Най-добрият учител, който съм имал до момента! Харесвах физика, която той преподаваше, но това което ме научи за транс музиката се оказа още по-хубаво. 

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В тринадесети епизод гост на ZVUK е кръстникът на прогресив метъла - Джон Петручи от легендарната група Dream Theater. Основана през 1985 г., групата е известна със своето иновативно звучене и сложни композиции, а Джон е в основите ѝ заедно с Джон Миунг, с който започват да свирят заедно, когато са на едва 12 години. Безумно добър китарист и композитор, с кариера над три десетилетия, Джон неведнъж е разширявал границите на китарната техника, съчетавайки прецизност, емоция и иновации. В този епизод с него ни среща Деница Славова.  Деница: За първи път ще свирите в Пловдив на много нетипично място - красивия римски амфитеатър. Чувала съм много музиканти да говорят за него като за една съвсем истинска каменна зала. Как мислиш, че това място ще е различно от типичните концертни зали? Какво ти е разказвал Майк за Пловдив, тъй като той вече и свирил там?  Джон Петручи: Разказвал ми е, да. Каза, че е много красиво и е супер приятна атмосфера. И преди сме свирили в римски амфитеатри и руини в Италия и Франция и най-различни части от света. И дори тези много старите в Гърция, но преди мнооого време. Определено мисля, че подхода ни към този тип концерти е малко по-различен. Вместо да използва видео материали, осветителят ни обикновено осветява чертите на амфитеатъра, за да създаде една малко по-различна атмосфера, която да пасва на мястото. Готино е. Не съм бил в Античния театър в Пловдив, но съм сигурен че е красиво и че има хиляди години история. Ще свирим и в Помпей по същия начин. Така че, да, подобни места не са традиционната сцена и подхода ни към продукцията е малко по-различен, за да направим преживяването подходящо и уникално.  Д: Имате ли специален сетлист, който сте подготвили за Пловдив?  Дж: Събитието е доста далеч към момента така че не, но ще започнем да го подготвяме много скоро.  Д: Имате ли забавни или запомнящи се моменти от годините, в които започнахте да свирите на живо? Все пак са минали вече 40 години, сигурна съм че сте пълни с истории.  Дж: Помня, че веднъж свирихме някъде в района на Източна Европа и беше концерт на открито, нещо като площад и беше мега яко. Не помня дали бяхме част от фестивал или бяхме само ние на самостоятелно турне. Може би сме били в Румъния или някъде там. И веднага след като приключихме концерта, електричеството в целият град се изгуби. Беше доста смешно. Спряхме тока на цял град! Д: Да, звучи като нещо, което ще се случи в района на България или Румъния, за съжаление.  —  Джон Петручи израства в малък град в Лонг Айлънд, Ню Йорк, и открива страстта си към музиката благодарение на китарата на сестра си. На едва 12 години той решава да се посвети на инструмента, вдъхновен от легенди като Стийв Морс и Ал Ди Меола. Но истинската повратна точка идва, когато Петручи и Миунг се срещат с Майк Портной в колежа Бъркли докато са в търсене на барабанист, с който да споделят любовта си към прогресив рока. През 1985 г. основават групата Majesty, която по-късно ще стане Dream Theater – име, избрано след случайна забележка от бащата на Майк. От малък гаражен проект, Dream Theater се превръща в една от най-влиятелните групи в историята на прогресив метъла. — Д: Нашият Античен театър е известен с невероятната си акустика, може би както и други такива места. Като китарист, който е много стриктен със звученето на сцена, как нагласяш звука за подобни локации? Правиш ли нещо специално или оставяш натуралната акустика да си свърши работата?  Дж: Като китарист не променям звука на инструментите си спрямо локацията. Настройвам китарата както обикновено и просто я свързваме с усилвателя. От там нататък озвучителя ни е този, който настройва звука спрямо акустиката. Решението как да нагласи звука е изцяло негово в зависимост как той чува инструментите, к