Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. Във втори епизод от сезон 2 на ZVUK се срещаме с тонрежисьорът, който дълго време следва мечтите си и ги реализира точно когато удря дъното. След няколко неуспешни кариерни опита, Иван решава да се посвети на това, което обича – музиката.  В забравена индустриална зона на София, зад тухлени стени и стари железни врати, тупти сърцето на българската алтернативна сцена – Заводъ 33. Това не е просто пространство за репетиции или студио. Това е дом. Дом за различни музиканти, артисти и творци, които създават, експериментират и живеят чрез музиката. Но преди да стане символ на културно възраждане, Заводъ 33 е бил само идея, родена спонтанно, и една полуразрушена сграда, в която малцина биха видели потенциал. Днес Иван ни развежда из това пространство и разказва за историята му.  Какво е Заводъ 33? Идеята му за Заводъ 33 се ражда съвсем спонтанно – и така той намира сграда, която тъне в разруха. Но Иван вижда потенциал там, където другите виждат само руини и днес пространството се превръща в живо доказателство за визията и упоритостта му. Зад всичко това обаче стои и нещо много по-дълбоко – споменът за родния му град, пълен с фабрики и заводи, където някога всичко е кипяло от работа. Днес, вместо машини, в своеобразния завод на Иван работят усилено идеи и звуци. Историята започва от една репетиционна в Красна поляна. „После станаха две“, разказва създателят на пространството. След неуспешен опит да работи на летище край Монтана и с новоосъзнатата идея, че това, което върви на малък мащаб, може да се развие в нещо по-голямо, той се впуска в търсене на ново място. И така стига до сграда от 30-те години – „абсолютна съборетина“ без прозорци, врати и дори здрав под. „Тук беше все едно е гръмнала бомба, но аз видях потенциал.“ Тази сграда крие своя собствена история – била е шивашка фабрика по царско време, парфюмиерна, склад за авточасти. След години на пустота, тя отново оживява благодарение на визията и упоритостта на човек, който вярва, че всяко пространство може да се превърне в културен център, ако зад него стои правилната идея. Но как се изгражда такова място? За Иван музиката винаги е била пътеводна светлина. Свири от четиригодишен – цигулка, гъдулка, класическа китара и бас китара – преминавайки през любовта към народната музика и неприязънта към комерсиалния поп фолк. През годините минава през трудности и разочарования, но вярата в доброто и в хората, които споделят същата страст, го задържа на пътя. „Тук през Заводъ 33 минаха много хора – и надменни, и ценни. Но мястото само изхвърли тези, които не пасваха. Останаха само истинските.“, споделя Иван.  Поддържането на подобен проект обаче не е лесно. „Особено с две деца вкъщи“, споделя той с усмивка. Съпругата му е опора, а балансът между семейство и бизнес е постоянна борба. Но най-важното е изграждането на доверие – „да знаят хората, че дори ако направя грешка, тя е честна.“ Заводъ 33 е дом за всякакви стилове и енергии – от пънкари, хеви метъли и рок барабанисти до диджеи и преподаватели по тъпани, та дори представители на африканската музика намират своя дом в това пространство. Тук няма място за разделения, защото музиката е универсален език. Гледайки на музикайлния пейзаж преди и сега, обаче, Иван смята че той драстично се е променил през последните 15 години. Според него младите са все по-облъчени от мейнстрийма, въпреки че алтернативната сцена продължава да вдъхновява и подхранва нови идеи.  „Ъндърграундът винаги е бил източникът, от който мейнстриймът черпи вдъхновение.“ Иван описва Заводъ 33 като място „от артист за артисти“ – култура, изградена с любов, труд и постоянство. За разлика от много наемодатели, които не се интересуват от съдържанието на пространствата си, той подхожда към всяка група с разбиране и желание да бъде полезен. „Най

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts, а вече може и да гледате видео формата на подкаста в YouTube канала на Projector Plus. Цялото интервю може да прочетете тук. Този епизод на ЗВУК решихме да кръстим отЗВУК, защото това, което се случва наблизо, има значение и за нас. Той е малко по-различен. Създадохме ЗВУК като творческа и музикална алтернатива, но тя може да бъде и социална, защото все пак живеем в реалността. И ако има нещо по-важно от съществуването ѝ, то е осъзнатият избор да я изградим заедно. На 1 ноември в Нови Сад се срутва козирка на железопътна гара, която убива 15 души. Последват укрити документи, мълчание, властови схеми. Но този път – и нещо различно. През последните четири месеца в Сърбия се провеждат най-големите студентски протести от разпадането на Югославия насам. Всеки ден в 11:52 ч. страната притихва в 15-минутен траур. Хиляди вървят през градове, затварят булеварди, изискват промяна. Надяваме се вече да сте чули за протестите. Ние искаме да обърнем внимание, че те не са  просто бунт. Те са съзнателният отказ да търпиш несправедливостта и да се примириш. Те са „човешки“ протести. И тази идея заслужава да бъде чута. Затова в този епизод решихме да ѝ дадем глас, защото смятаме, че е повече от идея -- посока, която зависи и от нас. В този епизод на отЗВУК ви срещаме с Даниела Змайевич – концертен фотограф и филолог, която учи в България, но в момента живее в Белград, с Петар Шварц – китарист на групата ALI, който е от Сърбия, но живее в София и Ксения, студент от Факултета по биология в Белград, която е активна част от протестите. Какво в случая с козирката на железопътната гара изкара особено младите хора на улицата в Сърбия? Даниела: Те протестират срещу нещо, което е грешно. И някакви хора идват и им говорят неща, които са абсурдни и ги нападат. И мисля, че те първоначално един друг искаха да се защитят. И след това вече... Не знам. Някакси е като един камък, който тръгва да пада и след това вече няма спиране. Студентите винаги са били хора, които почват големите промени - 1968-а в Югославия още, след това 1991-а, срещу Милошевич. Петар: ...и реакцията, която, както винаги, гарантирано неадекватна от правителството, които първо казваха, че съответната стряха въобще не е била част от реконструкцията, което беше чиста лъжа, но те вече толкова лъжат, че им става навик и не могат по никакъв начин да се самокоригират в това. Ксения: Просто ни омръзна да ни заглушават и да си мълчим през всички тези години. От много години, от както съм самоозъснат човек, откакто съм се родила e така в страната ни и мисля, че това просто беше точката на кипене за всички нас и си казахме „Стига толкова, не искаме да мълчим и да се правим на глупави“. Това е. Основната фирма, която е работила над реконструкцията на ЖП гарата е китайска компания, която е наела сръбски подизпълнители, за да извършат ремонта. Си Дзинпин и Александър Вучич са откровено близки,  поддържат отношенията между двете страни тесни и макар и от инцидента насам 11 души да са само задържани, а други - подали оставка, протестите продължават. Даниела: Тези протести не са политически, те са човешки. Мисля, че мнозинството следят студентите в момента и всичко, което те правят. Ние до този момент...Мисля, че това е някаква кулминация. Нали знаеш приказката за жабата? Как сваряваш една жаба? Слагаш я в хладна вода и постепенно вдигаш температурата. Тя не се усеща, привиква, докато не се сварява. Е, така някак си сме и ние. Постоянно нещо се случва и ние привикваме на неща, на които нормални хора не трябва да са свикнали. Ти разбираш, че си свикнал, но по същото време се случва такова нещо. Всички супер много емоционално реагират, защото това е впоследствие на корупция. Тези хора с

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts, а вече може и да гледате видео формата на подкаста в YouTube канала на Projector Plus. https://www.youtube.com/watch?v=EVQIpycsG-w На въпроса кой е Ангел, не получихме отговор от самия него, но в първия епизод от сезон 2 на ZVUK вие сами можете да решите кой е той – градски рокендрол герой, който никога не оставя публиката безразлична. Гневен и експресивен в Sepuko 6 и DDedstar, днес Ангел е уравновесеният, уверен и невъзмутим фронтмен на супергрупата Me And My Devil, където е заедно с Васил Първановски (китара) и Мартин Стоянов (бас) от Odd Crew, както и Деян Драгиев “Даката” на барабани. Можете да разчитате на Ангел за директно и честно мнение не само по музикални въпроси, но и по всякакви важни социални теми. Ангел Каспарянов, in a nutshell: Въпреки че името му буквално е ангелско, то няма нищо общо с името на групата – Me And My Devil. Васил Първановски, голям почитател на блуса, избира името от текст на случайна блус песен, а съвпадението е чиста случайност! Според Ангел всички в групата са дяволски добри на инструментите си по свой собствен начин. Но ако Дяволът трябваше да му даде друг инструмент, със сигурност не би му дал хармоника или акордеон – звуците им го побъркват! Няма тема, за която Ангел не би писал или пял. За него музиката е единственият начин да изрази дълбоките си мисли, без да крие нищо.  Ако можеше да открадне една песен и да я направи своя, това щеше да е "Barrel of a Gun" на Depeche Mode. Ако Me And My Devil беше коктейл, според Ангел, щеше да е Whiskey Sour – силен, плътен и с характер. Музикалната идентичност на Me And My Devil Me And My Devil носят мрачен и зловещ заряд – не защото го целят, а защото това е естественото им влечение. Ангел е израснал с музиката на 90-те, която сам определя като "dark", но въпреки това признава, че обича и по-светли, мажорни и позитивни звуци, макар и с нотка тъга. Групата решава да пее на английски след вътрешно гласуване. За Ангел българският език е по-интуитивен, защото му дава повече възможности за игра с думите, но работи с Надя Здравкова, която му помага да запази оригиналния смисъл на текстовете, докато ги адаптира на английски. Много от текстовете му са вдъхновени от лични преживявания, включително - изследванията му на вътрешния свят по време на терапия. Надява се, че чрез тях феновете разпознават и своите собствени тъмни ъгли. Текстовете идват на етапи. По време на записите на демота Ангел усеща настроението на парчето и нахвърля първите думи. После прекарва седмици, слушайки го отново и отново – поне 50-100 пъти, докато разхожда кучето си, преди да седне и да пише окончателната версия. Студиото е последната спирка, където всичко се подрежда и се излива върху белия лист.  Me And My Devil обичат да провокират и да поставят важни теми в своите видеоклипове. Един от най-предизвикателните примери е "Dirt", чийто текст е едновременно сексуален и политически зареден. Ангел споделя: “Най-общо казано политиците ни шибат зловещо – и клипът е такъв. Клипът е буквално реплика на ситуацията и на системата, в която живеем. Тя е тъмна, неясна и ни държи на повод като кучета и прави с нас каквото си иска. Кара ни да танцуваме, да се бием, поощрява ни, докато тя живее в някакво самозадоволяване през цялото време. И това всъщност беше идеята на самия клип, когато го правихме. Дори накрая има един кадър, в който се хвърля храна на кучетата и там има изрезки от вестници. И всъщност ние това ядем.”  Ангел е наясно, че в България този жанр музика не е масов, но вярва, че феновете на Me And My Devil ги "надушват" и разбират скритите послания в текстовете. Създаването на една дяволска песен е дълъг процес – от демото до мастеринга често минават месеци, понякога и години. Пример за това е "Sleep, Baby Sleep", която остава забравена

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В първия епизод на ZVUK за 2025 г. гост е Даниел Томпкинс – харизматичният фронтмен на британската прогресив метъл банда TesseracT. В този откровен разговор той споделя за създаването на последния им албум "War of Being", както и за личнстното си пътуване като артист. TesseracT започнаха втората част от турнето си War of Being на 10 януари и ще направят своята втора спирка в България на 19 януари в Pirotska 5 Event Center. Билети за събитието може да намерите на сайта на ticketstation.bg, но преди това останете да чуете разговора ни с Даниел за влиянието на кариерата му като полицай върху текстовете му, борбата с несигурността в музикалната индустрия и какво означава да останеш земен след такава успешна кариера.  M: Вълнуваш ли се за турнето?  D: Да, трябва да кажа да. M: Трябва ха-ха? D: Трябва да кажа да. Да, малко сме уморени, но репетицията звучеше много добре. Продукцията ще бъде страхотна. Имахме генерална репетиция с осветление и екрани и всички миксове звучаха жестоко. Смятам, че ще покажем на Европа и Обединеното Кралство един вълнуващ сет. Песните са ни добре познати, което е страхотно, защото сме ги свирили последната година и половина, което ни кара да се чувстваме уверени в себе си. M: Надявам се поне си си починал около празниците.  D: Да, малко. Доста е заето вкъщи в момента защото се местя и местя и студиото си, така че е леко хаос. Много неща се случват наведнъж, но много хубави неща.  M: Да, разбира се. Ти си имал доста интересен завой в кариерата си - преди да се отдадеш изцяло на музиката си бил полицай. Този ти опит повлиял ли е на перспективата ти като артист и как?  D:  О, да определено. Спомням си първия ни албум. Напуснах полицията през 2009 г., когато и се присъединих към TesseracT. Тогава подписахме и първия си звукозаписен договор със Century Media. Беше супер вълнуващ период, но във времето ми като полицай се срещнах с много неприятни случки от живота. И много от тези преживявания са включени в първия ни албум като теми. Но за мен това е нещо хубаво, защото аз се потопих като артист, защото вярвам, че е важно да се говори за такива теми. Беше като катарзис за мен, защото не бих казал, че се чувствах много окей психически. Полицията не беше кариера, която харесвах, защото все пак винаги съм искал да бъда певец, но в същото време трябваше да се подсигуря ако нещата не се получат, та по-скоро беше странен план Б. Онзи ден всъщност си го мислих отново - една от основните песни в първия ни албум, One се казва April. Тя беше доста повлияна от опита ми като специалист в отдела за домашно насилие. И такава тежка тема доведе до толкова емоционално и лирично съдържание. През годините стана все по-трудно да пиша толкова въздействащи текстове, просто защото вече не ми се налага да се сблъсквам с такива травмиращи ситуации. След толкова албума е доста по-трудно да търсиш вдъхновението, въпреки че честно казано никога не ми е липсвало съвсем. Даже може би писането е станало по-механично с годините. Но да отговоря на въпроса ти, да, кариерата ми като полицай повлия творчеството ми, но ще отнеме твърде дълго време да мина през всяка една песен. M: Говорейки си за влияния, споменавал си, че вокално те вдъхновяват изпълнители като Active Child и ANOHNI, които са доста различни жанрово. Как различните жанрове музика оказват влияние на подхода ти към TesseracT?  D: О, чудесно. Аз не слушам само рок и метъл музика, а всякаква. Бих казал, че вкусът ми е доста еклектичен и съм сигурен, че аз не съм единствения вокалист, който го казва. Изминах едно пътуване към себеоткриването и се упражнявах доста упорито като вокалист. След първия албум се отдадох на открития, тъй като ми беше изключително трудно да изпълнявам много от песните на TesseracT по време на турне и се притеснявах.

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение.ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В четиринадесети и последен за 2024 г. епизод гост на ZVUK е Джеймс Холдън - британският музикант и продуцент, родом от Eкситър, Англия, който подгря The Smile през юни тази година в Арена София. Известен е със своя авангарден подход към електронната музика и любов към малките общности и животните, стилът му комбинира джаз, електроника и експериментални елементи, които го правят уникален на световната сцена. С албуми като The Inheritors и Imagine This Is a High Dimensional Space of All Possibilities, Джеймс създава лейбъла Border Community през 2003 г., за да избяга от ограниченията на комерсиалната музикална индустрия и бързо се утвърждава като дом за иновативни електронни артисти. М: Ще започна с най-лесния въпрос - кой е Джеймс Холдън в три изречения? Дж: Хм, доста трудно да се каже.  М: Знам.  Дж: Не знам, харесвам идеята, че хората съдържат много неща в себе си и не знам дали мога да ги обхвана…Джеймс Холдън човека или музиката? Кое имаш предвид?  М: Човекът.  Дж: …Човекът… Знаеш ли, наистина не знам какво да кажа. Наистина не мога да отговоря на този въпрос. Джеймс е ОК човек. Опитва се да бъде добър. Да, това съм аз.  М: Чудесно. А Джеймс Холдън артистът? Или и това е доста сложно.  Дж: Да, доста трудно да се опише. Музиката ми е много неща, но идва от едно и също място - от мен. От транс до джаз, музиката ми е много неща, по мой си начин, може би.  М: Първата ти любов са Queen, нали? Права ли съм?  Дж: Да, така е.  М: Интересно ми е твоето пътуване в света на музиката и кога беше първият път, когато усети музиката като транс? Дж: Баща ми се научил да свири на пиано, когато е бил в 20-те си години. Докато аз растях нямаше много друга музика вкъщи. Родителите ми не слушаха радио или поп музика. Бяха доста затворени. Но баща ми обичаше да свири на пианото и аз го намирах за изключително готино. И исках и аз да пробвам. Той ме научи да свиря на пиано, предимно класическа музика. И беше супер интересно, но това, което наистина ме въодушевяваше беше повтарящите се звуци. Може би първото нещо, което научих беше 12-тактовия блус и осъзнах, че може да си измислям свои собствени неща и да ги надграждам, вместо само да свиря по ноти. И може би по това време се впуснах в композиране на авторски неща. Но беше доста базово, един акорд след друг. Заради моето ADHD беше трудно да се упражнявам на пианото с часове и беше по-интересно просто да “си дрънкам”. И така прекарвах часове в свирене на едни и същи два акорда отново и отново, докато изпаднех в транс.  М: А кога срещна музиката с компютъра?  Дж: Израснах през 1980-те и имах Amstrad настолен компютър, който беше 8-битов и можеше да изсвири не повече от три звука едновременно. Също така родителите ми искаха да се насоча към науките и не ми купуваха игри за компютъра. Казаха ми да се науча да програмирам вместо това. Тогава им се ядосвах, но сега осъзнавам, че благодарение на тях се научих да програмирам и да правя музика, която разбира се беше ужасна.  Но впоследствие в училище взимах уроци по музика и имахме Atari и Roland D50…Тогава си нямах и представа от електронна музика и просто си играех с това, което е пред мен. Учителят ми по музика ме запозна с учителя по физика и се разприказвахме. Той ми даваше касетки, например последният албум на Orbital или най-новото парче на LTJ Buckham. Показа ми целия спектър от електронна музика по онова време, а аз му пусках демо траковете си.  Донякъде, той беше първият ми ментор и до днес все още поддържаме връзка. Говорим си понякога, а преди няколко години той дойде на едно от представленията ми. Най-добрият учител, който съм имал до момента! Харесвах физика, която той преподаваше, но това което ме научи за транс музиката се оказа още по-хубаво. 

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В тринадесети епизод гост на ZVUK е кръстникът на прогресив метъла - Джон Петручи от легендарната група Dream Theater. Основана през 1985 г., групата е известна със своето иновативно звучене и сложни композиции, а Джон е в основите ѝ заедно с Джон Миунг, с който започват да свирят заедно, когато са на едва 12 години. Безумно добър китарист и композитор, с кариера над три десетилетия, Джон неведнъж е разширявал границите на китарната техника, съчетавайки прецизност, емоция и иновации. В този епизод с него ни среща Деница Славова.  Деница: За първи път ще свирите в Пловдив на много нетипично място - красивия римски амфитеатър. Чувала съм много музиканти да говорят за него като за една съвсем истинска каменна зала. Как мислиш, че това място ще е различно от типичните концертни зали? Какво ти е разказвал Майк за Пловдив, тъй като той вече и свирил там?  Джон Петручи: Разказвал ми е, да. Каза, че е много красиво и е супер приятна атмосфера. И преди сме свирили в римски амфитеатри и руини в Италия и Франция и най-различни части от света. И дори тези много старите в Гърция, но преди мнооого време. Определено мисля, че подхода ни към този тип концерти е малко по-различен. Вместо да използва видео материали, осветителят ни обикновено осветява чертите на амфитеатъра, за да създаде една малко по-различна атмосфера, която да пасва на мястото. Готино е. Не съм бил в Античния театър в Пловдив, но съм сигурен че е красиво и че има хиляди години история. Ще свирим и в Помпей по същия начин. Така че, да, подобни места не са традиционната сцена и подхода ни към продукцията е малко по-различен, за да направим преживяването подходящо и уникално.  Д: Имате ли специален сетлист, който сте подготвили за Пловдив?  Дж: Събитието е доста далеч към момента така че не, но ще започнем да го подготвяме много скоро.  Д: Имате ли забавни или запомнящи се моменти от годините, в които започнахте да свирите на живо? Все пак са минали вече 40 години, сигурна съм че сте пълни с истории.  Дж: Помня, че веднъж свирихме някъде в района на Източна Европа и беше концерт на открито, нещо като площад и беше мега яко. Не помня дали бяхме част от фестивал или бяхме само ние на самостоятелно турне. Може би сме били в Румъния или някъде там. И веднага след като приключихме концерта, електричеството в целият град се изгуби. Беше доста смешно. Спряхме тока на цял град! Д: Да, звучи като нещо, което ще се случи в района на България или Румъния, за съжаление.  —  Джон Петручи израства в малък град в Лонг Айлънд, Ню Йорк, и открива страстта си към музиката благодарение на китарата на сестра си. На едва 12 години той решава да се посвети на инструмента, вдъхновен от легенди като Стийв Морс и Ал Ди Меола. Но истинската повратна точка идва, когато Петручи и Миунг се срещат с Майк Портной в колежа Бъркли докато са в търсене на барабанист, с който да споделят любовта си към прогресив рока. През 1985 г. основават групата Majesty, която по-късно ще стане Dream Theater – име, избрано след случайна забележка от бащата на Майк. От малък гаражен проект, Dream Theater се превръща в една от най-влиятелните групи в историята на прогресив метъла. — Д: Нашият Античен театър е известен с невероятната си акустика, може би както и други такива места. Като китарист, който е много стриктен със звученето на сцена, как нагласяш звука за подобни локации? Правиш ли нещо специално или оставяш натуралната акустика да си свърши работата?  Дж: Като китарист не променям звука на инструментите си спрямо локацията. Настройвам китарата както обикновено и просто я свързваме с усилвателя. От там нататък озвучителя ни е този, който настройва звука спрямо акустиката. Решението как да нагласи звука е изцяло негово в зависимост как той чува инструментите, к

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В дванадесети епизод гост на ZVUK е космическият вокал Али Абдала от едноименната група ALI. Групата издава първото си парче по време на пандемията, а днес излиза първия им албум INTROVERSE, който може да чуете на всички платформи. Али започва да се занимава с музика от много малък и днес има да ни разкаже много за процеса и вярата, че нещата винаги се получават с упоритост. Какви са неговите мечти и цели, може да прочетете или чуете в днешния епизод на ZVUK.  https://open.spotify.com/album/68Jzb1uqioJ5NiBybptLdg?si=CGJzuOaxT9SiR7yHb9b-rg Моника: Али или Алан? Али: Отначало беше Алан, после стана Ачо, после стана Али. В различните периоди от живота ми, всеки ми е казал по-различен начин. В момента съм Али. Както ми е истинското име. М: А как се появяват група ALI?  А: Група ALI се появи, когато... През всичките години, в които бях част от група Macrophone, имах свои идеи, които малко или много не пасваха на концепцията на групата. В един момент, имах друга група във фирмата, в която работя, с които свирихме кавъри по фирмени партита. Към нас се присъедини Кало (Калоян Димитров, бас), който е нашият "мама и татко" и всичко останало. Той е продуцент, басист, пианист и каквото още се сетите.  Тогава усетих, че мога да предложа идеите си на именно тази група. Предложих, не помня точно коя, мисля, че беше песен, която в момента не е в албума, но ще отиде в следващия албум със сигурност. Тя стана много яко, още на първата репетиция и след което вече започнахме. Bliss & Blasphemy беше всъщност първата песен на албума, която репетирахме и стана много добре. После беше I Come From The Future. И така. И тъй като идеите бяха мои, просто решихме да ги издадем като група Ali And The Tough Cookies.  Но тъй като беше много дълго, просто решихме да бъде ALI и да бъде просто една песен. Имахме късмета, естествено, това да се случи по време на пандемия, когато всеки си е вкъщи, всеки е в YouTube или Facebook и т.н. Ние много добре осъзнаваме периода, в който това се случи.  Най-вероятно, ако сега бяхме пуснали тази песен, нямаше да стане толкова популярна. Не, че някаква супер популярна, но със сигурност нямаше да има популярността, която тогава натрупа. И някакси си повярвахме, че можем да пишем авторска музика, което от днешна гледна точка ми звучи толкова наивно, толкова романтично. Но, всъщност, наистина се случиха нещата. Просто някакси всички кликнахме заедно и започнаха песните да придобиват форма, да придобиват звук и всичко останало. И в момента групата, за съжаление или не, носи моето име. Нося си го това в момента, но да, така стана. https://www.youtube.com/watch?v=70skLEMJ3s0 М: Да, щях да попитам още в началото за името, защото има групи които са Х името на вокала и останалите. Вие сте били …And The Tough Cookies.  А: Да, бяхме Ali And The Tought Cookies.  М: А сега ако трябва да го промените, били какво име би дал на “останалите”? Все още ли са tough cookies?  А: Мисля, че нито един от нас не го харесваше това име. Не помня защо го избирахме. Просто преди това се казвахме The Taricates. И супер много НЕ харесвахме на “тарикатите” и решихме просто да измислим някакво друго име. И не помня вече кой беше предложил The Tough Cookies.  М: Понеже каза, че първата ви песен е излязла около пандемията се сетих за една история. По това време пусках музика на едно събитие в университета и Петар (Петар Шварц, китара) беше там. Аз тъкмо наскоро бях чула песента Bliss & Blasphemy, може би е била нова и я пуснах в плейлиста, а той дойде при мен да ми благодари. Аз не знаех, че е новата и първа песен на групата и бях объркана, защото на мен дори тогава ALI ми звучеше като група, която от години се занимава професионално с музика и звучи на световно ниво. И като се с

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В единадесети епизод гост на ZVUK е вокалистът и китарист Джеймс Багшоу от британската psychedelic рок група Temples. Още от началото си през 2012 г., групата комбинира носталгичния шейсетарския звук с модерни поп елементи и не спира да създава хипнотизиращи композиции, които пленяват слушателите не само на острова, но и отвъд. През 2024 г. групата отбелязва 10 години от издаването на дебютния си култов албум „Sun Structures“ -  който е основен принос за определението за Temples като една от най-иновативните и непрекъснато развиващи се рок групи днес. Джеймс разказва за постигането на уникалния звук на Temples, процеса им на записване в студиото и преправянето на музиката за сцена, вдъхновенията и не-перфектния перфекционизъм.   Здравей, Джеймс, благодаря, че отдели време за това интервю! Ще бъда честна — открих Temples сравнително наскоро, но вече съм голям фен. Вашата музика е като една модерна интерпретация на класическия психеделичен рок. Какво ви привлече към този стил още в началото? Джеймс: О, благодаря! Ами, определено започна в опита ни да пресъздадем онези стари носталгични записи, които звучат така, сякаш биха били футуристични през 60-те. За нас беше важно да пресъздадем тази атмосфера по наш начин, но в съвременен контекст. Като цяло, тези песни са просто поп музика с по-авангардна атмосфера, което, според мен, е интересен twist. Как би описал еволюцията в стила на Temples след първия ви албум Sun Structures до днес? Дж: Не бих казал че е съвсем еволюирал. Все пак ние правим поп музика, която устоява на времето, или по-скоро поп музика, която не е “ТВЪРДЕ” поп.  Опитваме се винаги да развиваме звученето си — било то в музикално или текстово отношение — но същевременно не искаме да губим основната идея, с която започнахме. Като цяло се стремим да правим музика, която бихме искали ние самите да слушаме. Тази автентичност е важна за нас, независимо от тенденциите на съвременната поп сцена.  Да, правим музика, която ни доставя удоволствие, което може би звучи егоистично, но е така. Това е трудно, понякога се съмняваме в себе си. Питаме се защо го правим или какво се опитваме да постигнем с тази песен. Но винаги целим да е нещо уникално, странно дори. Paraphernalia е добър пример. От началото знаехме, че искаме да звучи като изгубена диско песен и трябваше да бъде част от албума Hot Motion, но решихме че не ѝ отива да бъде това, в което я бяхме превърнали, за да пасне на останалите парчета. Оставихме я така, както я чувствахме и сега си звучи като изгубена ABBA песен.  https://www.youtube.com/watch?v=Jp44IRShKZQ Ами ти? Какво научи за собствения си творчески процес през това време, през всички тези години? Дж: Мисля, че понякога чувствам сякаш да твориш е по-трудно от всякога, а друг път ми е наистина лесно, но всичко зависи от това колко съм креативен. Например, имам дни, в които ще бъда тук [в студиото] и ще развивам идеи, ще измислям инструментали и ще ги запиша и в края на деня просто ще изтрия това, което съм направил, защото мисля, че не става. Друг път записвам идеите си на диктофона на телефона, докато шофирам, например, и после се прибирам вкъщи и правя цяла песен от нея ей така.  Не съм открил формула кой е най-полезният начин да твориш, защото иначе просто ще се повтарям отново и отново. Поглеждайки назад към начина, по който подхождаш към писането и записването преди 10 години и сега, има ли нещо в онези ранни дни, което би искал все още да имате шанса да направите като група, или смяташ, че може би сте надраснали определени методи? Дж: Това е добър въпрос. Мисля, че колкото повече инструменти имаш, толкова по-разсеян си. Мислиш си “О, може това да използвам тук или о, тук този друг инструмент би паснал по-добре, нека пробвам с него.” Този проблем с разфо

Чуй алтернативата. Защото добрата музика има значение. ZVUK е предаването за алтернативна музика на Projector Plus. Можете да чуете епизода в платформите Spotify и Apple Podcasts. В десети епизод гост на ZVUK е режисьорът, монтажист и разказвач на истории Петър Тухчиев. В света на визуалното изкуство, малко хора успяват да намерят точния баланс между естетика и техническа прецизност, както го прави Пешо. Отдаден на своята работа в документалното кино, любовта му към разказването на истории се простира през различни формати и жанрове. Дали е зад камерата или пред компютърния екран, Петър е воден от дълбокото си желание да улови автентични човешки преживявания и да покаже красотата на света. Роден и израснал в Добрич, пътят на Петър към киното започва в тийнейджърските му години, когато снима групата Bloodrush (днес с ново начало като Цар Плъх). Докато заснема техни концерти, той за пръв път хваща камера в ръка и именно тогава неговото кариерно развитие като режисьор и монтажист несъзнателно започва да се оформя. „Музиката винаги ще бъде част от работата ми“, споделя той, „но сега документалното кино е това, което ме дефинира. Това е начинът, по който се определям като човек и творец в момента.“ През последната година Петър насочва усилията си главно към документалистиката, вдъхновен от простите, но дълбоки истории, които ни заобикалят. Интересите на Петър се променят постоянно, но отскоро той работи върху проект за менталното здраве на мъжете – тема, за която рядко се говори открито. „Това са трудни разговори,“ признава той. „Не осъзнавах колко сложно ще бъде да водиш подобни разговори с непознати хора. Но колкото повече се задълбочаваме в това, толкова по-смислено и важно става.“ Носталгията и паметта също са постоянни теми в творчеството на Петър. „Всичко, свързано със спомени, миналото и носталгията – това са теми, които винаги се прокрадват в моите проекти. Това е нещо, което нося със себе си.“ Петър често разсъждава върху минали времена, които не е изживял лично, но се чувства свързан с тях. „Често се питам за общата памет и родовата история. Тези въпроси наистина ме вълнуват.“ Процесът му на работа се адаптира според конкретния проект. За музикалните видеоклипове, той подхожда със задълбочен подход - през последните две години, се стреми да вникне в същността на групите, с които работи. „Опитвам се да не налагам своята режисьорска визия, а да разбера от какво се нуждае самата група и да го отразя във видеото,“ обяснява той. Това е процес на откриване, който му позволява да извлече същността на артистите, дори ако те самите не я осъзнават напълно. Документалните филми, от друга страна, му дават възможност да изгради история от истинския живот. „С документалистиката не започваш от празен лист – имаш реални истории, с които да работиш. Става въпрос за това да им придадеш форма, а не да си ги измислиш отначало.“ За Петър е важно да запази автентичността на историите, които разказва и същевременно да вложи своето творческо виждане без да променя същността на кадрите. Всъщност, за Петър монтажът е мястото, където се случва истинската магия. Той вярва, че в процеса на монтаж, различните части на филма се събират, за да оформят цялостната картина. „В монтажа ти даваш живот на филма. Ти го караш да се движи,“ казва той, описвайки това като дълбоко интровертен и поетичен процес. „Обичам разговорите в постпродукцията – за ритъма, темпото и малките нюанси, които могат да променят цялото усещане за историята.“ Въпреки че монтажът често се възприема като техническа работа, Петър вярва, че в него има огромно място за творчество. „Когато зрителят не забелязва монтажа, тогава знам, че съм си свършил работата добре.“ От друга страна, за него колаборацията с режисьорите в постпродукцията е от съществено значение. „Трябва да намериш пътеката, на която двете страни се пресичат и са доволни от продукта,“ споделя той. Най-честите дебати, които му се налага да води с екипа на продукцията са доста абстрактни - като тов

В един от последните топли дни това лято се срещаме с половината Deadletter - една от най-динамичните и обещаващи банди на британската музикална сцена. Алфи (барабани), Джордж (бас), и Зак (вокал) сформират Deadletter в Лондон през 2020 заедно със Сам (китара), Уил (китара) и Нейтън (саксофон).  И въпреки че всеки от тях идва от малко градче в северната част на Англия, те бързо печелят вниманието на критиците и публиката по целия свят със своите завладяващи изпълнения на живо и политически заредени текстове. Техният пост-пънк (или както те предпочитат да го наричат денс-арт-рок) се отличават с мощно присъствие и несравнима емоция. В този епизод с тях си говорим за обичайното, но и за много нестандартни колабарации, коктейли и места.  По-долната статия е преведеното на български интервю. Ако искате да чуете оригиналния разговор, посетете ЗВУК в платформите Spotify и Apple Podcasts. Моника: Как възникна Deadletter? Зак: Тримата всъщност се запознахме, когато бяхме малки. Израснахме като приятели. Идваме от малки градове в северната част на Англия. Започнахме като свирихме музика по улиците. Обичахме да изпълняваме на улицата. И после, в един момент, започнахме да го приемаме малко по-сериозно. Мисля, че влиянията ни се разшириха. Преместихме се в Лондон и проектът Deadletter започна около 2020 година. След това привлякохме още хора и сега сме на прага на издаването на дебютния ни албум. М: Представи ви като половината от Deadletter. Можете ли да ни представите и  другите членове, които не са тук с нас? Aлфи: Да, имаме Сам Джоунс на китара, Уил Кинг на китара и Нейтън Пегет на саксофон. М: Името Deadletter е доста интересно. Как го решихте? З: Преди се казвахме по друг начин и честно казано, когато избирахме име на групата - историята не е кой знае колко впечатляваща. Просто беше първото име, което наистина всички заедно харесахме. Подхвърляхме си различни предложения на масата и щом някой не се съгласяваше, го махахме. Deadletter просто се появи и остана като нещо, което всички харесахме без колебание и без много внимание към смисъла му. A: Да, беше така, защото всички просто се съгласихме, че е добро. Никой не каза "Уау, това е страхотно." Всички бяхме като: "Добре, може да работим с това." Докато другите предложения винаги срещаха някаква съпротива. Джордж: Да накараш шест творчески личности, седем ако броим и нашия мениджър, да се съгласят по какъвто и да е въпрос, е впечатляващо. A: Да, да постигнеш съгласие само за една дума е доста трудно. М: Мога да си го представя. A: Да, беше трудно. Но съм доволен от това, къде сме сега. М: Става…Доволни сте с името, върши работа? (саркастично) A: Да, щастливи сме с него. Дж: Работи. Все още ми харесва. A: Малко е "dead" (мъртво). Дж: Четири години по-късно. A: Малко е "dead", но е добре. Половината е "dead".  М: Можем да напишем писмо (letter) до вашите минали "аз". Глупава шега. Както и да е. Вашият звук смесва както пънк, така и елементи от други жанрове. Кои артисти или групи са оказали влияние върху звука ви през годините? З: Мисля, че има сериозна смесица, защото винаги са били пет или шест творчески ума заедно. Няма конкретен списък. Но за мен лично The Fall са голямо влияние.  Дж: Що се отнася до групите, Morphine оказаха голямо влияние върху това как свиря на баса. Massive Attack, Talking Heads. А ти, Алфи? A: Да, за мен, що се отнася до барабаните, влиянията ми идват от хип-хопа. Breakbeat. Z: The Clash, също. И мисля, че също така енергията на The Pogues е нещо, което всички много ценим. A: Всъщност винаги забравяме да ги споменем, но всички сме големи фенове на The Pogues и енергията, която създават с музиката си. Z: Всеки в групата има своите индивидуални влияния, които оформят това, което прави. Например Сам е голям фен на Johny Marr от The Smiths и това оказва влияние върху неговата техника на китарата. Уил пък е малко по-експериментален като Frank Zappa, не че свири