Когато в началото на 90-те Clawfinger се появяват със смесица от хип-хоп ритъм, метъл китари и провокативни политически текстове, светът още не е готов за тях. Но фронтменът Зак Тел никога не е чакал светът да бъде готов. И днес той пише това, което мисли – без филтър, без план, просто с нуждата да казва неща, които имат смисъл. Каква енергия или послание искате да донесете на публиката през 2025 г., особено на фестивал, чиято същност е бунтът и съпротивата? Честно казано, фестивалът Rebel Rebel звучи точно като за нас, съдейки по историята ни, начина, по който правим нещата, стила на концертите ни и като цяло музиката и посланията, които винаги сме имали. Но ако трябва да съм напълно честен, нашият подход и отношение са еднакви, без значение къде свирим. Винаги се стараем да носим със себе си позитивна енергия, да дадем най-доброто от себе си на живо. Всичко се свежда до хумор, любов и връзка с хората. Просто… мисля, че с възрастта, или поне с навлизането в средната възраст, станахме по-спокойни. Преди, когато бяхме по-млади, изпитвахме нуждата да сме винаги сериозни, ядосани, да натякваме посланието „мамка ѝ на системата“ и такива неща. И честно казано, много повече ми харесва да свиря сега, отколкото през 90-те. Може би точно заради това, че всичко е по-уравновесено. Вече не е въпрос на живот и смърт. ОК е да се посмееш, да изпиеш една бира и все пак да кажеш нещо, което има смисъл. Няма противоречие в това. Но на 24 години си мислех, че трябва да съм като „RAAARRR!“ (ядосано). Да, напрежението да те вземат насериозно. Аз все още обичам да съм “RAAARRR!”, но сега мога да го правя с усмивка. Разбира се. Винаги трябва да има баланс между двете. Да, точно това се опитвах да кажа. Балансът е ключов. Ако някой никога не е слушал Clawfinger, кои три песни би му препоръчал да чуе веднага и защо? Ами, първо трябва да се засрами, че не ни е чувал! Шегувам се. Кои три песни… хм… Най-вероятно бих избрал някои от по-ранните ни сингли, защото добре отразяват времето, в което израснахме, и посланията, които имахме. Първа трябва да е песента с думата, започваща с N, както я наричаме в днешно време. Може и да не е остаряла съвсем добре, но посланието си е все същото — антирасистко, с важен заряд, макар и да е написана доста несръчно от едно 21-годишно момче. В днешно време може би се изисква да я съпровожда обяснение, защото светът е много по-различен. Преди я нямаше тази „woke“ култура и начин на мислене, и политическият климат беше друг. През 1993-а беше различна епоха и това трябва да се вземе предвид, когато се разглежда контекстът на песента. Особено ако слушателят е от TikTok поколението, с внимание, което трае изключително кратко, и не знае, че тогава нашата информация идваше само от телевизията и вестниците, но и четяхме нещата от край до край… Втората песен трябва да е “Tomorrow” от втория ни албум. Въпреки че е за това колко е сбъркан светът и колко сме тъпи ние, хората, все пак носи надежда. Харесва ми, когато има нотка надежда, въпреки че аз самият съм един доста негативен глупак в моите собствени текстове. Третата песен? Може би “Warfair” от първия албум, защото нищо не се е променило оттогава. Светът още е същата каша. Песента описва нещо, което продължава да се случва и днес. Страхотно. За да разчистим въздуха около първата песен, въпросът ми към нея беше: ако беше написал тази песен днес, щеше ли да я напишеш по същия начин? Хм, ами най-вероятно не, не бих я написал по същия начин. На първо място, защото съм с около 33 години по-възрастен. Малко по-зрял съм — не много, но поне малко. И защото, да, както казах, времената са напълно различни. Няма да е най-умното нещо, ако го напиша така днес. И най-вероятно дори няма да може да се пусне по много от музикалните платформи. Но точно затова съм някак доволен, че го написахме тогава. Радвам се, че бях млад и наивен. Радвам се, че се опитвах да кажа твърде много. И се радвам, че не разбирах напълно колко силна, но и чувствителна е темата.