Разговаряме с Ясен в съвършено подреденото му ателие, което е в този вид по две причини: в момента се е отдал на рисунки и това не изисква разхвърляне и цапане, а просто скицник и кутия с маркери и моливи, и „се е постарал да подреди преди да дойдем”. Споделя, че от известно време кафето сутрин и рисуването на поне една илюстрация вървят ръка за ръка. Вдъхновен от Inctober, инстаграм творческа инициатива, която се провежда през Октомври, се отдава на различна тема всеки ден и обича да бяга от буквалното – „колкото по-абстрактна интерпретация, толкова по-добре”. Често започва, представяйки си темата като случка и му е по-интересно да нарисува наблюдателя ѝ, отколкото героите в нея. Няма да издаваме повече, в епизода ще чуете какво се случва в главата му докато рисува.
Както споменахме, нещата при Ясен се случват от само себе си и почти на магия. Започва интензивно да рисува сам вкъщи по заглавия на песни и така докато се усети събира цяла папка с рисунки. По това време негов приятел създава Fame Cards, безплатни картички с реклами и каузи, които обаче (недопустимо) нямат илюстрации. В реда на нещата един ден се срещат случайно и Ясен го пита защо не добави рисунки към тях. „Нали си художник, донеси нещо да видя” – с това изречение тръгва лавината от взаимосвързани събития, които изграждат творческата му кариера. След седмица започват да публикуват една по една картичките му по заглавия на песни, които попадат и в радара на списание „Егоист”, за което започва да прави илюстрации. Едно обаждане от промоутърска агенция за DJ-и по-късно, Ясен вече създава плакати за Live House, Black Box, Escape и получава достъп до интересните нощни събития в София.
Дълго време се изявява като дигитален художник преди да смени плаката с платно, след покана да участва в ежегодно събитие на “Червената къща”. Подходящ повод да пробва нещо различно и от всичко по малко – създава колаж, смесена техника, с акрил, шаблони, спрейове и принтове на свои илюстрации. На събитието по случайност гостува френския културен аташе и вечерта завършва с предложение Ясен да направи самостоятелна изложба във Френския културен институт. (Не)очаквано на откриването идват адски много хора и представители на други галерии и се запознава с дами и господа, които винаги е приемал за авторитети. От там насетне е история: започват поканите за участие в групови изложби и се посява идеята за самостоятелна. На същото ежегодно събитие в Червената къща, през 2010 куратор от Полша го кани да участва в голяма изложба на Националната галерия във Варшава - Ars Homo Erotica.
DJ-стването се появява преди 10 години и започва несериозно, за празници и рождени дни, но в един момент става отговорност да правиш селекции, да развиваш технически умения и да поддържаш енергията на публиката. Преди 7 години стартират с Насо Русков и Чарли от Les Animaux Sauvages и Baby Face Clan партитата We Like Kitsch в Жул Верн (София). Тук грациозно се завръща отдавна отишъл си образ на Мис Жулиета (Спартакус, 1996-2000), защото “То самото място… доста пънкарско беше, доста траш, предразполагаше да направя нещо по-интересно.” Intergalactica добавя към псевдонима след разговор с приятели на морето. Пуска музика всеки месец и поканите за участия на други места напълно естествено нарастват.
“Беше ми по-лесно да пускам на парти като Жулиета, защото някак си не бях аз. Като е някой друг и да не стане, каквото и да стане, то си важи за този персонаж, който е бил там вечерта. (Смее се). И така, някаква смелост ми даде.”
„Цялото вълнение преди партита, стайлинга, грима, то при мене има хиляда неща, не е само музиката. С каква перука ще съм, с какви аксесоари. Решавам, че ще бъда някакъв образ, трябва ми конкретна дреха, тръгвам да обикалям по магазините, да търся, да си шия – някаква суматоха настава, такава творческа.”
Помагат ли си пускането на музика и рисуването, или си пречат? Отговорът ще разберете в епизода. Ще чуете още за Sofia Queer Forum - История на преобличането и Ясен в ролята на куратор. “Най-важното за това издание беше да се създаде архив на преобличането в България, защото го е имало винаги. За съжаление ние започнахме от 90-те, не открихме информация за преди това, защото не е отразено никъде, случвало се е толкова тайно, че няма и кой да ни разкаже…”
Как се променя обществената нагласа оттогава насам, коя е любимата му драг кралица и какво отговаря на трите ни редовни въпроса, чуйте в епизод 12 на Говори Артистът.
Жулиета Интергалактика можете да слушате в Tell me, K.E.В.А. и Soda в София или във Фарго в Пловдив.
Можете да следите Ясен в инстаграм и фейсбук, а авторките на текстове, които препоръча са Весела Ножарова и Диана Попова.
Текст: Илина Пенева
Този епизод е разходка в изложбата Греди Асса. Пътувания в Софийска градска художествена галерия с автора и куратора, Иво Милев. Греди Асса говори благо, бавно, тихо и се смее заразително. Иво Милев е бърз, информативен, изстрелва думите със заряд, дори леко нервно. Като темперамент двамата са необичаен тандем, но явно се допълват добре.
Вижте негови творби на нашия сайт: https://www.govoriartist.at/011-gredi-assa
Можете да следите Греди Асса във фейсбук и на сайта му www.greddyassa.com
Станислав Беловски е популярен с дигиталните си колажи и намесите си в градска среда. Може да сте виждали негови неща (хартиеният Пеевски, Путин или Гешев), но да не знаете, защото повечето творби са анонимни. В този епизод говорим и за галерийните му проекти, известни на далеч по-тясна публика.
Беловски говори ясно и конкретно, не философства. Но преминавайки през фактите и случките в живота му, този разговор ни остави с размисли за лукса на свободата, имането и нямането. Изображенията, които създава безпогрешно предават визуално този доста съкровен колективен опит на няколко поколения. В създаването им му помагат острият усет за атмосфера, бързият визуален мерник и някаква особена улична мъдрост, дестилат от прехода.
Вижте творби и повече информация за Станислав на: govoriartist.at/010-stanislav-belovski
В епизод 009 на въпросите ни отговаря Людмила Миланова. Например, как изглеждат облаците отвисоко? Или – можеш ли да имаш романтична среща със сателит?
Сещате се за онова усещане в стомаха преди първа среща. Гостенката в новия ни епизод го преживява когато се подготвя за „срещи” със сателити, минаващи точно над нея. Прави го, за да снима един и същ облак и от двете страни – тя от земята, а сателитът отгоре, на една и съща локация, в един и същи миг. Кадрите са магнетични, инсталацията е супер семпла (фотографски печат върху стъклена плака), а за създаването ѝ са нужни месеци бюрокрация, множество неуспешни опити и стотици мейли с фирма, подизпълнител на НАСА – единствената, която въобще ѝ се връзва на акъла.
В друга нейна работа свързва дигиталния си облак с машина за водна пара, която произвежда малко пухкаво бяло облаче в галерията всеки път, когато тя получи мейл или някой качи изображение в клауда ѝ.
В друг проект наема машина, съществуваща като комерсиално решение за сигурност под името White Safe, за да „събере” на едно място водните пари, следа от човешка дейност в една къща. Машината по принцип се ползва, за да дезориентира нежелани посетители и може за три секунди да напълни доста голямо пространство с непрогледна мъгла.
А в дипломната си работа цяла година се труди, за да създаде машина за улавяне и задържане на слънчеви зайчета (хелиостат).
Накратко, Людмила Миланова работи с ефимерността на материята и енергията – промяната на агрегатните състояния на водата (под формата на пара или облак) или слънчевата светлина. Смесва факти и фикция, наука, технология и поезия. Проектите ѝ са ненаративни. В някакъв смисъл са „феноменологични капани”, които улавят крехкостта на физическия свят и забиват с гвоздей на стената метафората за начина, по който ние го преживяваме. В края на скорошната ѝ изложба в Гьоте институт в София Люси организра дискусия за облаците с експертката по литературна теория Богдана Паскалева, метеороложката Мирна Матов, екологът Йенс Грьогер и IT експертът Георги Костадинов. Надникнахме в символиката на облака в история на изкуството от 16 век до днес (облаците се използват като символ за означаване границите на изобразимото), оценихме въглеродния отпечатък на дигиталната си активност в мейли и мегабайти, говорихме за непредвидимостта на метеорологичното време (въпреки всичките ни усилия за прогнозиране) и стигхнахме до метавърса.
Въобще, Люси вече минава за световен експерт по облаци. А работите ѝ се оказват инспирация за предстояща обзорна изложба през март 2023 със заглавие Облаци. От Герхард Рихтер до дигиталния клауд, която ще бъде представена в Бадхорнбург (до Франкфурт – ако имате път натам).
Иначе, малко биография – Люси избира изкуството за свое поприще късно и доста интуитивно. Преди 22 години заминава за Кьолн, където първо завършва напълно академична специалност в областта на медийните науики (театър, филм и телевизия) и едва доста по-късно – влиза в „арт мафията” на Кьолнската академия за изкуство. Не е типичният студиен артист, който се вдъхновява от материалите в ателието си и работите и идеите ѝ не тръгват от ръката и способността ѝ да създава образ.
Би посетила ателиета, които са нещо между студио и научна лаборатория. Като тези на Олафур Елиасон, Алиша Кваде или [Рафаел Лозано Хемър](Рафаел Лозано Хемър). Не слуша музика когато работи. Би била поласкана ако нейни работи се ползват като илюстрация на автори като Бруно Латур или Жил Дельоз.
Сайтът на Люси Миланова
И инстаграмът ѝ.
В епизод 008 говори Николай Панайотов. Записваме в Бялото училище в Стоките, Севлиевско, заедно със социолога и преподавател по арт мениджмънт Стоян Сгурев и арт предпиремача Васил Шандурков.
Училището е строено през 50те години, но след като селото обезлюдява, Николай Панайотов го купува и заедно със съпругата му Лариса Илиева го превръщат в ателие и резиденция. Училището е дом на двамата когато не са в Париж, постоянна изложба на картините им и източник на учебни помагала, които попадат в инсталациите на Николай.
Николай е роден в София. Учи в художественото училище и стенопис в академията, а след като завръшва, проф. Мито Гановски го кани за свой асистент.
Като дете рисува постоянно. С Ван Гог се среща още преди училище чрез албуми с репродукции в читалището в севлиевското село Душево, където прекарва време с баба си и дядо си. Говорим си за визуални събития и това е точно такова - филмът, текстът, операта се случват във времето, а визуалното събитие ти се разкрива веднага - бам!
Споделя, че стилът му се е променял през годините именно заради гледане и визуални открития - последно по време на пандемията, когато принудително става зрител на анимационните филмчета, които дъщеря му гледа, а улиците на Париж са празни като никога. За компенсация, платната стават доста населени.
Говорим за пристрастяването или „алкохолизма” към изкуството, бързия успех в България в края на 80те и за отегчението. Пропуснал възможността за героично страдание в художничеството и поставен на бързата кариерна лента тук, през 1990 заминава в Париж.
Отново отегчението го кара напоследък да замени плоската поп ефирност на акрила с плътта на масло. Признава, че любимите му зали в Лувърва са с Паоло Учело с характерната еклектика, която определя като болест на това, което предстои и с което знаеш, че трябва да се разделиш. Всъщност звучи доста съвременно.
Когато си говорим за визуални образци и влияния, Николай се обръща към Месопотамия и Асирия (като дете прекарва 5-6 години в Ирак), които присъстват както в живописта му, така и първите му мащабни творби от 80те, а именно мозайките в Културния дом в Севлиево. Българската образност според него идва точно от тези земи, включително Иран, Афганистан, Кавказ. Признава, че харесва тоталността на това изкуство. В Париж можете да го видите в Музея Ке Бранли (посветен на местното изкуство и култура на Азия, Африка, Океания и Северна и Южна Америка).
Николай говори за успеха като латентен провал, който те принуждава да повтаряш това, с което си станал успешен, за глобализацията в противовес на инстинкта за териториалност. И докато думите му упорито се домогват до под ръба на съзнаваното, отново в подкаста ни се появява любим герой – Българската православна църква.
Една от най-интересните реакции за свое произведение получава от колега: „Много ми хареса, нищо не разбрах”. „Като в живота”, добавя Николай.
Художници, споменати в епизода
Паоло Учело
Иржи Докупил
Линк към DVD с Вагнеровата опера Рейнско злато, първа част от трилогията Пръстенът на нибелунгите, за която Николай създава сценография и костюми.
На въпроса в ателието на кой художник би отишъл, Николай споделя, че би посетил автори на фаюмски портрети (портрет на мъртвец в късен Египет, нарисуван на дъска и прикрепен към мумията)
Сайтът на Николай Панайотов
Инстаграмът на Николай Панайотов
Вижте творбите на Наталия в нашия сайт
Пътят на Наталия Йорданова към изкуството тръгва от фотографията (учи в НАТФИЗ), но така и не нарича себе си фотограф. Преминава през Кралската академия по изкуство в Хага, а магистратурата и по Dirty Art е от Института Сандберг към Академия Герит Рийтфелд в Амстердам. Там се появяват инсталациите, които ѝ позволяват да свързва скулптури, обекти, видео и анимация или накратко – да създава спекулативни светове.
В епизода Наталия споделя как успява да се освободи от комфорта и ограниченията на студийната практика в момент, в който се оказва без ателие и не може да продължи да работи с материали. Разговорът ни гравитира около изследването на съществуването и реалността – ту в полето на философията, ту в компютърните науки, където светът и съществуването неминуемо са описани с конкретна цел и предназначение.
Говорим за отношението робот-човек: за не-хуманна етика, за роботи, причинили инциденти с летален край, за способността ни за емпатия към машините и дали може да съществуват роботи с нечовешка логика. В момента Наталия работи по проект, в който с изкуствен интелект създава видео на основата на откриващите сцени от филмите на Бинка Желязкова, за да го прожектира на обитателите на магарешка ферма (вие ще можете да го видите през 2023 в самостоятелната ѝ изложба в Софийска градска галерия).
Любимите ѝ артисти са Луиз Буржоа и Пиер Хуиг. Би илюстрирала стихосбирка на Калина Стоянова.
А ако останете до края на епизода има шанс да разберете какъв е цветът на динята преди да бъде разрязана.
Остават само няколко дни до края на изложбата ѝ Анатомия на процеса №3. Съвременни митове или шестнадесет плаката на несъществуващи хора и магарета, гледащи трейлър на филм в галерия Структура. Пак там можете да видите работата, с която участва в изложбата „Колко скоро е сега?”. И двете са до 29 октомври 2023.
Споменатият в епизода биографичен филм за Луиз Буржоа The Spider, the Mistress and the Tangerine (трейлър) можете да гледате в Аpple TV+.
След дълго лятно прекъсване, артистът проговаря отново – с гласа на Александра Георгиева – Sashettu, а в епизода става дума именно за нуждата от творчески паузи. Говорим за рисунки, авторски книги, текстилни произведения и татуировки. И стигаме до корените на анимационното въображение, култивирало у Александра рефлекса да открива герои (characters) и абсурдни сюжети там, където повечето от нас намират само повод за раздразнение и даже презрение, а именно, нелепостите на визуалната ни среда.
Нагазваме в три големи теми – ролята на художественото образование (Александра споделя коренно различния си опит от Училището за приложни изкуства Св. Лука и от Художествената академия), честното и достойно заплащане на труда на художника и творческите колаборации. И ни превежда в детайл през три различни метода, които е пробвала в китениците, които създава (фъкане, тъфтинг и punch needle), разкрива ни тайните на hand-poked татуировките и си признава, че си пада по сизифовски ръчни техники, които изискват канско търпение и впечатляваща прецизност.
Ето я в инстаграм.
А това е инстаграмът ѝ като тату-артист и този на студиото за татуировки, с което работи.
В епизода споменаваме колаборацията ѝ с Теодор Генов – Пастедко и с Мирослав Живков – Джингиби от NoPoint Atelier.
Ето и инстаграмът на Nelepa, които правят шапки, тениски и други модни артикули от първа необходимост.
И обещаните филми на Уес Андерсън:
– Isle of Dogs;
– Fantastic Mr. Fox.
И още две споменати стоп-кадър анимации:
– Coraline;
– My Life as a Zucchini.
Вижте епизода в сайта ни: govoriartist.at/006-aleksandra-georgieva-sashettu
Един от любимите ни подкасти за изкуство е чикагският Bad at Sports, но гостът ни в този епизод определено не е станал художник поради липса на атлетичност и кинетична интелигентност. Говори артистът 005 хвърля ръкавица на Спорт и музика на Националното радио и нагазва дълбоко във футбола, хокея и екстремните спортове, прогресив рока, скандинавския джаз, пънка и електронната музика. Останете с нас – говорим и за фотография, инсталации, пърформанс и видео, за вуду и за транса на дервишите.
Да кажем, че Георги Ружев е роден и живее в София е малко. Той е арт легенда, субкултурна звезда и дълбок извор на градски истории. Разказва ги с характерно чувство за хумор (ще му свикнете) и с отработената самоирония на човек, който знае, че „едно е да веселиш хората, друго е да станеш за смях”. Благороден, отговорен, че даже галантен анархист, Ружев по всяко време е готов да спретне някой „фък да систем” номер – винаги само за своя сметка и без латерални щети. Безразборно внася естетически корекции в разни културни феномени – от американските комикси с Бела Лугоши, през окупираната от Мусолини Етиопия на Хайле Селасие, та до Боливуд киното. Религията и идолопоклоничеството са му любим терен за разчистване на сметки, а авторитетите му са комай само от изкуството, музиката и спорта, което си е чиста фенщина.
Стартира с фотография, а после все така продължава да работи с готови образи – реже, съединява и мискира визуални семпли. Резултатът е обезпокоителен и ироничен. Видеата му са брилянтна синхронизация на ритъма в аудиото с шума в картината. Психедиличните му анимации са калейдоскоп от културни референции и символи. Това, че ще дръпне някоя установеност за плитките с чаровно невинен жест е нищо, работата е там, че може да ви вкара в променено състояние на културно съзнание (от altered state of consciousness), след което ще каже „ами не си малка, оправяй се”.
Прави лентикулярни изображения (като картичките от едно време с японката, дето намига), печата върху бетон, а напоследък се заиграва с нова готика, впрягайки мухъла да свърши част от работата. Най-дългата му серия са автопортретите, в които изглежда като разни културни икони. Стартира през 1987 с вокала на Sex Pistols Джони Ротън, следва Джим Морисън (да уточняваме, че е от the Doors би било обидно). Снима се като Че, Фидел, Распутин, Джийзъс и ред други. Предстои да е Иги Поп (амбициозен е, по свой уж лежерен начин). „Доказвам, че хората не трябва да имат идоли, защото аз много приличам на всеки един от тях”, мотивира превъплъщенията си, Ружев.
Че изкуството му не се поддава лесно на подреждане и систематизиране е очевидно. За него има не малко текстове и един достолепен каталог (от „скъпото”) и при все това не един и двама куратори и критици са се препънали в това да предложат ретроспективно обяснение на несводимото му до що годе линеен разказ творчество. Да организираш етикети за изкуството му е риск, който не е за поемане, защото Ружев не остава длъжен никому. Но ако слушате внимателно, гостът сам ще ви даде ключа [suspenseful music]: естетическите вододели в проектите му учудващо съвпадат с музикалните стилове, с които живее през годините. Стартира с прогресив рок, но после нещата се оправят. Минава през пънк и стига до електронна музика. Следва тотална, но доста капризна еклектика. Не слуша всичко и това съвсем не е направѝя: с няколко абсолютно персонални dj сета, които съпътстват един studio visit с Ружев, разбираш, че със споменаването на някоя неподходяща група рискуваш да се окажеш от грешната страна на вратата на ателието (също така не е добре да казваш името на единия отбор в червено-синята футболна сага).
Би илюстрирал Даниил Хармс.
Очакваме плочата, която ще издаде (не се знае кога) и изложбите му в Габрово през октомври и в Истанбул през ноември. Всъщност, от Ружев очакваме всичко.
Текла Алексиева прави много и различни неща – рисува маслена живопис, научни илюстрации за учебници, пощенски марки. Най-позната е с кориците на Библиотека Галактика (рисува активно за фантастичната поредица от 1979 до 1989). Пише научни изследвания, които споделя с приятели. И поезия. Има две стихосбирки, издадени от издателство Захарий Стоянов.
Учи в художествена гимназия и стенопис в художествена академия. На третата година в училище я открива половинката ѝ в живота и изкуството, съученикът Жеко Алексиев, с когото съществуват съвместно, щастливо и изящно до смъртта му преди две години. Говорят си на френски, български и руски. Четат много. Той е меломан и е диджеят на ежедневието им. Отговаря за важните и банални неща в живота като това да има хляб на масата. Спорят само за работа, но пък много. Текла говори за Жеко в сегашно време.
Тя е аристократка по дух и осанка, волна птичка и заклета пушачка. Занимава се с каквото ѝ хрумне и е благодарна на господ, че никога не е била подвластна на цели и мечти и цял живот е правила каквото ѝ е на душата в момента. „Не знам какво ще става след 15 минути”. Имала е късмета да е заобиколена от хора и обстоятелства, които ѝ осигуряват този комфорт. Не се е налагало да мисли особено за пари, но в последните години интересът към изкуството ѝ се събужда, а с него и пазара за живописта ѝ.
В епизода си говорим за красивото и грозното, за добрата и лошата чалга, за кубизма на Пикасо, за изяществото на Ботичели, за измеренията от три нагоре (вижте ги в платната ѝ от 2020).
Съвместната изложба Never Roberta на Текла Алексиева с Искра Благоева можете да видите до 25 юни в One Gallery, а от 20 юни до 14 юли можете да разгледате нейни научни илюстрации в галерия Little Bird Place.
Също можете да я последвате във фейсбук.
През 1990 г. Даниел Божков участва в програма за художници в Ню Йорк, който го впечатлява с огромния брой галерии. Даниел остава да поразгледа и... така и до днес си е там. „Това е град, в който непрекъснато нещо се променя – сякаш всичко се държи с лепенка. Няма нищо за постоянно.“
По подобен начин изглеждат и проектите му – съзнателно нестабилни системи от хора и случайности, споени от любопитството на участниците и направлявани от Даниел с лекота, интуиция и отворено съзнание. Структурира ситуации в груб порядък и ги оставя да се изпълнят със съдържание.
В „Научи се да летиш над един много голям Лари“ (Лари Кинг, разбира се), Даниел отъпква растенията в едно поле така, че да изрисува популярния водещ. След това, за да може да види своята рисунка, се учи да лети на малък самолет. В изпълнението на проекта си партнира с Грейс – местна жена, която познава отлично растенията и екосистемата на въпросната нива.
В „Еau d’Ernest“ работи с парфюмиер, за да създаде миризма, подходяща за персоната на писателя. Но на кой Хемингуей – младежът от изгубеното поколение в Париж или омръзналият на себе си алкохолизиран мачо с пушката?
Последният му проект, „Космическа краставична въртележка“, се случва паралелно в Габрово в рамките на 25. Габровскo биенале, в Наяк (намира се северно от Ню Йорк) и в лаборатория по почви в аграрния департамент на Корнелския университет. Целта е да се отгледат краставици, които да могат да бъдат пренесени на Марс, когато Илън Мъск успее да колонизира Червената планета. Въртележката в Габрово включва малка краставична градинка пред Музея на хумора и сатирата и инсталация от рисунки, видеа и текстове, която ще се изпълни по време на изложбата до 30. септември. Проектът събира познание и опит от разнообразен порядък: местни краставичари, хора от екипа на Музея, дряновска ясновидка, астробиолог (да, има такава професия, която се занимава с биология в космоса) и експерт по почвите.
Още проекти, споменати в епизода:
– „Дарт Вейдър пречиства Черно море с Брита филтър“;
– „Моя скъпа силно отровна“ (колаборация с балерината Вероника Батиста).
Арт обществото на Даниел:
– учи при Робърт Морис (да не пропуснем стенописа в академията при Мито Гановски);
– кефи се на Майкъл Смит (пример за това, че може да си безобразно талантлив и комичен художник, да създадеш образ като Бебето Ики и въпреки това винаги да те споменават като кръстника на The Velvet Underground) и на скулптура Гуадалупе Маравиля;
– ако можеше, щеше да посети ателието на видео и саунд артиста Тони Конрад (1940 – 2016) и да се срещне с него.
В разговора Даниел споменава и произведението на Младен Стилинович „Художникът, на работа“, в което авторът спи.
Любима музика за работа:
– The Tiger Lillies (ако не са ви познати, чуйте поне едно тяхно парче – и нека да бъде Start a Fire);
– The Fall;
– класически нюорлеански джаз от Preservation Hall.
Сайтът на Даниел Божков.
Можете да следите Даниел в Инстаграм.
Фотографии от споменатите проекти на Даниел има в сайта govoriartist.at
Последвайте Говори артистът в Инстаграм и във Фейсбук.
Станете патрони на подкаста.
Маргарита Доровска и Еленков Еленков разговарят с Невена Екимова в ателието ѝ в Габрово, a Росина Пенчева снима, за да видите фотографии на това, което обсъждат.
Намираме Невена в компанията на нейния котарак Мъристотел, докато работи по 10 неща едновременно във всекидневна, превърната в ателие. Живее в родния Габрово, на който му се носи славата на текстилна столица на България.
Несъвместима с битието в колцентър, Невена отива да учи със стипендия съвременно изкуство в Норвегия и Исландия, записва и кино в Швеция. Цели 10 години не се връща в България. В скандинавския си период прави видео и пърформанси. За финалния си академичен проект решава да се отпише от икономическата система, като 9 месеца не използва пари. Яде до насита негодни за продажба плодове и рециклира кенчета. Последните години работи предимно с втора ръка текстил и бродерия, като не крие, че покрай майка си и баба си може да шие и плете, откакто знае да чете. Докато обсъждаме образите, които създава, неизбежно намесваме Ерос и Танатoс.
Преди да замине, завършва скандинавистика в СУ, а като малка ходи на олимпиади по математика, убедена, че ще става математик. Само че сметките ѝ се объркват – не е създадена да работи в офис и се отдава на изкуството, което до момента е просто хоби, трайно настанено на последните страници на училищните тетрадки. Математиката ѝ остава любима и редовно присъства в идейната концепция или като геометрия в скулптурите.
Често добавя перформативен или поетичен елемент в работите си и подканва публиката да стане активен участник. Има очарователно чувство за хумор, което проличава и в подкаста. Не гледа на творбите си като на средство за препитание и всичко ѝ се струва непродаваемо, понякога заради големия размер на скулптурите. Като високия 1.40 м Завър (2018).
В епизода нищим причините Невена да се върне в България и защо предпочита исландското изкуство пред шведското. Очарована е от исландската галерия Kunstschlager и е повлияна от учителя си Mattias Härenstam, но иначе не се храни от средата, а от ежедневието и книгите. Целта на изкуството ѝ е хората да се радват и да им е страшно. Обича да създава лек дискомфорт, както с плетения човек, свит под килима в „Аз □ ти“ представен в Музея на хумора и сатирата през 2018.
Нейната формула за създаване на изкуство е да имаш време и да не се тревожиш за оцеляването си. Способна е да измисли идеята за 5 минути и после 5 месеца я реализира. Докато работи, слуша аудиокниги. Действа на принципа проба-грешка и до последно се съмнява в крайния резултат. Има навика да предобря, но когато ѝ писне, значи със сигурност творбата е завършена. Понякога ѝ писва преди да е готово и продължава на инат. Като с 15-е хиляди капачки в скулптурата ѝ (Не)Сметни богатства (2021).
Подхожда практично към въпроса чие ателие би посетила и се спира на Джеф Кунс, за да види как действа манифактурата, когато разполагаш с орди от асистенти.
Ходи рядко в София и следи средата през инстаграмите на приятелски кръг от артисти, с които е излагала за наградата БАЗА – Вълко Чобанов, Радостин Седевчев, Мария Налбантова. Радуил Серафимов е единственият габровец, с когото дели една сцена. С Росина ходи по изложби, а последната, на която е била, е на Алина Папазова в КО–ОП.
В разговора споменаваме как заради пандемията Деймиън Хърст уволнява десетки свои асистенти.
Невена предпочита белгийски поп и френскопееща музика. Харесва Stromae и Angèle, заклет фен е на Arctic Monkeys.
Би искала да направи кавър арт на книга на Дейвид Фостър Уолъс.
В рамките на FIG – Фестивала за илюстрация и графика през май 2022 има самостоятелна изложба „Травма и тривия – сезонът на Кали“ в софийската галерия Интро.
Ръчно изработеният от рециклирана хартия и отпечатан на ризограф самиздат „Tравма и тривия“ е в КО–ОП (София), ТАМ (В. Търново), Музея на хумора и сатирата (Габрово) и в бира бар Грасхопър (Габрово).
Невена няма смартфон и профил във Фейсбук, но можете да я последвате в Инстаграм и да разгледате сайта ѝ, както и да видите самостоятелната ѝ изложба „Пижамено парти в корема на кита“ в Института за съвременно изкуство, която чакаме през октомври 2022.
Калоян Илиев – Кокимото живее и работи във Варна. В изкуството си използва образи и похвати от популярната култура и често взаимства от други автори. Избрал си е името Кокимото с убедеността, че е достатъчно разпознаваемо и запомнящо се, за да му помогне да покори световната сцена. Алтер егото му – полу-котка-полу-човек често се промъква в произведенията му наред с други герои, геройчета и антигерои. Той самият се числи към последните.
Стартира експериментирайки със свръхпродукция на всевъзможни печатни (или по-популярно в родната история и теория на изкуството, графични) техники. С присъщия си апетит впоследствие оценява, че графиката му е тясна и кажи-речи няма медиа и техника, в които не се е разпрострял. Успешно балансира между това да е напук и да прави нещата с присъщия си перфекционизъм, точност и дисциплина. Следи новостите с интерес, вкл. NFT тренда, но май все пак е повече традиционалист. Вярващ е, но критикува църквата в своя изложба (църквата организира отменянето ѝ и на свой ред критикува изкуството му – дълго и напоително).
Постоянно е вдъхновен, но не се пилее, а с предприемачески хъс събира бели идеи за черни дни. Бълва мърч като за световно, пласира го с усета на неосъществен борсов брокер, но само ъндърграунд (приема револют – и ний се наиграхме след края на записа). Колекционира лимитирани серии и играчки от съвременни художници, има котки с имена на художници и движи като модна икона, облечен в дрехи и аксесоари, създадени от художници. Въобще, артът Кокимото не просто го прави, а направо го живее.
Можете да следите Кокимото в инстаграм да отидете на изложбите му “Глобално зачервяване” (до 9 май в Магазин 16, София, ул. 20 април 13) или “Global Worm Inc” (от 1 до 28 май в The Bookstore, Варна, ул. Преслав 12).
Историята на отменената от Варненския митрополит изложба на Кокимото и проблема около подобно решение в иначе светска държава са добре описани от Спас Спасов. Освен това колко бг художници имат произведение, което е било корица на Капитал (скролнете до розовия кръст)?
В разговора споменаваме “Деветия час” на Маурицио Кателан (1999). Повече за инсталацията с папата, ударен от метеорит и дали творбата обижда паството, можете да прочетете в Art.sy
Друг артист, който споменахме по повод на това, че си създава проблеми с църквата, ама не католическата, а православната руска е Олег Мавромати. Напуска Москва, заплашен от 3 до 5 години затвор за разпалване на междунационална и религиозна вражда. Всичко тръгва от една сцена в неговия недовършен филм “Маслени бои върху платно” - там Олег е прикован на кръст, ама наистина. Така Олег се озовава в България, която отказва да му даде статут на бежанец поради липса на основателни и обективно обосновани опасения от преследване от страна на властите на държавата по произход поради неговата раса, религия, етническа или социална принадлежност или политически убеждения. Олег все пак остава в България и става част от българската арт сцена. В момента с партньорката му, художничката Боряна Роса живеят в Щатите.
Поука от епизода: Ако ще се занимаваш с църквата, в произведение на съвременното изкуство, по-добре да не е с православната. Ако компютърен червей ти нападне харда, приеми го за кибер домашен любимец, но го дръж под карантина. Ако ходиш на изложба на Кокимото, приготви се, че ще пазаруваш, но си определи лимит.
Накратко, правим този подкаст:
Ние сме:
Музиката в подкаста е на Георги Георгиев от групите Остава и Хомеовокс, а визуалната идентичност е на Костадин Кокаланов от студио Франк. Аудио редакция, мастеринг и монтаж на епизодите ще прави Антон Велев от Говори ѝнтернет.
Подкастът е част от подкаст империята Говори ѝнтернет и се съфинансира от Национален фонд Култура.
Първият епизод очаквайте на 29 април, а след това – веднъж на две седмици, обичайно в петък.
По повод клишето “какво е искал да каже авторът” споменахме есето “Смъртта на автора” (1967), в което Роланд Барт овластява читателя, зрителя слушателя, въобще възприемащият един текст (или по-широко схванато, едно произведение) и отнема от властта и намеренията на автора. Така че смело го гледайте изкуството, топката е във ваши ръце.
Какво говори Михаил Михайлов (почти „пряко от Венеция“)?
Михаил живее между Виена и Париж. Предстои да гостуваме в ателието му, но сега си говорим с него и с кураторката на българския павилион Ирина Баткова за праха в рисунките му, за обилното бяло в инсталациите му (оставя място зрителя да се впише в тях), за медитативните пространства, които конструира и за това как телата ни са мярка за пространствата, които обитаваме. Проектът му Ето къде си в Българския павилион на Венецианското биенале може да бъде видян от 23 април до 25 септември 2022 в пространството Spazio Rava.
Поука от епизода: Обичайте телата си, вярвайте им и признайте, че те не просто ви носят насам-натам, ами чрез тях изпитваме, опознаваме и схващаме пространството и околния свят. Ако сте във Венеция, препечете ги на слънце, одухайте ги на вятър, почерпете ги с джелато в жегата и с просеко като почне да преваля слънцето.
Вижте фотографии на споменатите в епизода творби на нашия сайт: www.govoriartist.at/000
