"Полудях за пълно душевно здраве", казва Маргьорит Дюрас.
“Не си болна, всичко е само в главата ти”, казват останалите.
Знаете ли колко ми беше втръснало да чувам това?
Колко ми се гадеше, че болестта се признава само на тялото, а на душата ѝ се приписват капризите.
Днес вече съм свикнала. Няма по-голямо унижение от това “да свикнеш”.
Дните на всички ни минават под зверската диктатура на едно отнето бъдеще.
Хората си мерят температурата и се ослушват за белодробни хрипове, докато тихо се побъркват и разгромяват на другия фронт - душевния.
Няма статистика, няма списък “днес в битката за ума си изгубиха още 90 човека”.
Ако имаш COVID или диабет, никой няма да ти каже "Стегни се!" или "Пий една ракия и ш'ти мине!". Но психичното здраве не е приоритет в тази отровна страна, в този самозабравен, абсурден свят. Няма рентген, няма слушалка, които да хващат такъв тип задушаване.
Така че “СТЕГНИ СЕ!".

www.bulevardi.bg

Той не смееше да си пусне Шопен.
За разлика от мен.
Той имаше проблеми със стомаха...
Не Шопен, а човекът, за когото ще ви разкажа.

Някакво насекомо се бе настанило в стомаха му, усещаше как то се движи, стига нагоре до слънчевия сплит, после се спуска надолу, леко вляво, към сърцето.
"Май съм преял с поезия", помисли си и се захвана с ежедневното.
Надигна се от леглото, в което цял ден се бе търкалял, затътри крака към кухнята, извади бутилка уиски от шкафа и отпи една голяма глътка. Попита се дали това ще помогне. После се престори, че то винаги помага.
Липсваха му нормалните сутрини, в които се носи ароматът на кафе, сапун, парфюм, никакво време за отчаяние. А сега дори жилетът не успява да нацели формата на лицето му, да го разпознае.

www.bulevardi.bg

Нямам представа колко е часът.
Не знам кой ден е, но знам годината.
Две и двайсета.
Годината, в която някой зорко ни наблюдаваше, толкова зорко, толкова втренчено, че станахме невидими, размазахме се пред зацапаните диоптри на света, който вижда добре надалеко, но щом ни доближи, изчезваме.

www.bulevardi.bg

Тиха нощ, свята нощ…
Но дали?

Посвещавам този текст на Коледата, която изгубихме през годините.
Онази, от която спряхме да черпим мъдрост и светлина.
Задоволявахме се само с добро пазаруване и лош холестерол.
Олтарите в душите си превърнахме във витрини.
Маниерност, лицемерие и тотална забрава за това какво изобщо празнуваме.
Клишета, инерция, банализми, поредни опити да избягаме от собствената си душа, защото страхът беше станал част от биохимията ни,
от плътта ни,
от духа ни.
Навеждахме глави не от свян или уважение, а само защото ни беше шубе да срещнем погледа на собствената си болка.
Без да осъзнаваме, че срещата с болката няма да ни убие.
Но отказът да я погледнем в очите ще го направи.

www.bulevardi.bg