Ателието на Ина Валентинова в Русе е пространство, в което детската стена за катерене стои до стар реставриран тъкачен стан, а до тях се подреждат купчини рисунки, платове и материали. Именно тази среда разкрива нейната същност – художник, майка и учител, които съжителстват в едно цяло, без остри граници. В творчеството ѝ нишките на личното и общественото, на традицията и съвременността, на играта и дълбоката рефлексия се преплитат в обща тъкан.

Текстилът е важна ос в работата ѝ. В ателието стоят два стана – хоризонтален, реставриран от майстор в Смолян и на повече от сто години, и вертикален, който тя използва като място за медитация и ритъм. С тях започва разговорът, който отвежда към по-широки теми – за историята на текстилното изкуство у нас, за наследството на Марин Варбанов и за въпросите какво е значението на ръчното тъкане днес, когато машините могат да произведат и най-сложните форми.
Нейните серии често тръгват от срещата между въображаемото и реалното. Една от тях е посветена на самодиви и ендемични растения – ярки, цветни платна с мотиви на гъби и билки, вдъхновени от времето на локдауна. Тогава, израснала като градско дете в Русе, тя преоткрива природата – започва да събира билки, да плете кошници от върбови клони, да изучава лечебните качества на растенията. От тази връзка с природата се раждат акварели и тъкани пана – ярки и фигуративни. Но след раждането на сина си, Валентинова усеща нужда от рязък обрат: цветовете изчезват, и остават белите, почти аскетични работи. Преход, който тя описва като белег на израстване и мъдрост.

Образованието ѝ минава през Холандия, в академията „Минерва“ в Гронинген, където попада в напълно свободна среда – всеки студент може да избира посоката си, от живопис до видеоарт. Тя започва с литография – техника, която според нея позволява живописна експресия в графиката, работа със светлосенки и петна, вместо единствено с линия. След година в Холандия се връща и кандидатства в Националната художествена академия в София, където избира специалност „Текстил“ – най-свободната, според колегите ѝ.

Ранните ѝ години са белязани и от графитите. В Русе, още като тийнейджър, тя започва да рисува по стените с латексова боя – дали заради икономия, или защото мекотата на спрея никога не ѝ е била интересна. Силата ѝ е в линията, в типографията, в персонажите. Тези експерименти я отвеждат и в по-големи формати, включително в Харманли, където рисува върху стените на бежанския лагер. Тази работа променя представите ѝ за социалната роля на изкуството – сблъсква се едновременно с лицемерието на артистичната сцена и с живата нужда на хората зад оградите да бъдат видени. За нея стената се превръща в посредник – начин вътрешните истории да бъдат изразени навън.
Социалният ангажимент остава и в по-късните ѝ проекти. Заедно със Swimming Pool и Punta Gallery разработва педагогически формати, в които публиката не е пасивен зрител, а активен участник. Събития, които превръщат гледането в преживяване – посетителите рисуват натюрморти, пишат текстове, създават собствени произведения, които остават в архива. Тези експерименти са за нея начало на педагогическа система, която тя иска да продължи – форма на общуване и предаване на знание, в която изкуството се преживява отвътре.

Историята на Ина обаче започва още по-рано – в семейство на художници. Родителите ѝ, Вяра Гунева и Валентин Георгиев, живеят и творят в Русе. Майка ѝ завършва скулптура във Велико Търново, но по-късно се обръща към живописта. Баща ѝ започва със сюрреалистична живопис, а днес е известен карикатурист с участие в международни форуми. Като дете Ина наблюдава тяхното артистично обкръжение и си казва, че никога няма да стане художник – вижда бедността, липсата на така желаните играчки и дискове, и решава, че ще избере друг път. Записва математическата гимназия в Русе, свири на китара, има банда, рисува плакати. Но именно тези плакати я връщат обратно към вътрешните пориви на таланта. Печели награди в международни конкурси, включително първо място в Хонконг, където пътува сама едва в девети клас. Получава и стипендии, които ѝ позволяват по-късно да замине за Холандия.

През целия път нишките се преплитат – детето, което се кълне, че няма да бъде артист, се превръща в художник, който търси смисъла на занаята в съвременността. Тийнейджърът, който рисува по мостове, израства до автор, който от стената на бежански лагер преоткрива педагогическите си интереси и вече активно работи като учител. Майката, която плете кошници от върбови клони в постапокалиптичния локдаун, днес твори в ателието си, където синът ѝ играе на метри от стана.

Историята на Ина Валентинова е история на промяната и устойчивостта едновременно – на човек, който умее да превръща преживяното в материя и да го предава нататък. Художник, учител и майка – един съвременен супергерой.