ep.03 | Дневниците на Бианка: Да се загаджим

Така или иначе светът е полудял и аз като една видна налудничава особа реших да си направя един експеримент – в името на изкуството, разбира се!
Нали знаете всички тези сайтове, където можеш да срещнеш половинката си. Е, и аз се записах в един такъв... В името на изкуството!
Аз не съм от най-типичните красавици – модели, които са високи 190 сантиметра, с дълги и като абанос коси и с кожа като порцелан, но смятам, че съм приятно симпатична. Особено сега съм една весела къдруша, с 24-каратова усмивка и големи сини очи. Е, да, малко съм пухкава, ама баба винаги е казвала: „Пълна жена – весела къща!“.
Та получих няколко покани за приятелство, което ме накара да се чувствам, че има светлина в тунела. Един, така да кажа – прекрасник, започна доста настойчиво да ми пише и аз, разбира се, откликнах на платоническото приятелство, което започнахме да водим виртуално. На снимка изглеждаше перфектен. Готов за сватба. Тридесет и пет годишен американец, от италиански произход. Израснал в Калифорния, в католическо семейство. За съжаление родителите му починали при автомобилна катастрофа и няма братя и сестри. Зодия Стрелец. Висок 180. С големи сини очи и уникално чувство за хумор. Единственият проблем беше, че е изпратен на мисия от ООН в Ирак. Пехотинец на мисия в лагера Тажи, близо до Багдад. Ирак е на почти същата часова разлика като България от Ню Йорк, затова не беше трудно да се нагодим и да се чуваме по телефона. Редовни обаждания, разкази за детството и неговата Коледа; моят живот в Ню Йорк и т.н... Абонирах се за вестник „Войнишки времена“ (Millitary Times), за да се осведомявам какви военни действия се предприемат. Въобще по време на пандемия няма много какво да се прави, така че моите забавления бяха свързани да си изпращаме снимки и да се чуваме по телефона След месец постоянна онлайн кореспонденция вече бях готова да тръгвам за Ирак и да снимам филм за Багдад. Даже при един от разговорите си поръчах шафран. Казах си: Мале, какъв багдадски боб ще му сготвя с шафран... Ще го запленя! Единственият въпрос който ме тревожеше, бе, че те, войниците, нали убиват хора... Трябва ли да мисля за това или не?
Разбира се, има една много хубава поговорка, че докато ние кроихме планове за бъдещето, някой друг там, горе, го е начертал. При един от разговорите той ми сподели, че много иска да си дойде до Щатите за Деня на благодарността и понеже си няма никой освен мен, трябва да напиша писмо до ОН, за да може да излезе в отпуска. Молбата ми се стори доста странна, тъй като аз не съм му никаква и от името на каква точно ще пиша до ОН? Освен това той нали си има командир? Ако всеки войник в Близкия изток започне да получава писма за отпуска ей така, кой тогава щеше да стои там?
Споделих с мой близък, който е софтуерен инженер в голяма нюйоркска компания, и той ми каза: „Абе, тази работа ми мирише. Я ми дай негова снимка!“ И така, нали живеем в XXI век, технологиите са стигнали дотам, че можеш да правиш снимково разпознаване, ако имаш съответния достъп, разбира се. Та моят приятел вкара снимката на ухажора ми в тяхната разпознавателна система.
След два дена ми се обади и ми каза: „Бианче, слънце, няма да ходиш в Ирак. Твоя човек е в Луизиана, в Америка, щастливо женен, с две деца, със съвсем различно име“.
Не можех да повярвам! Как така? Ами аз с кого си говорех тогава?
Той продължи: „Ако ме питаш, отивай утре в участъка, за да пуснеш доклад за случката, за да се знае. Те едва ли ще могат да направят нещо, но поне ще знаят“.
Спретвам се на другата сутрин и отивам право в управлението. Там пълно с едни млади, симпатични пазители на реда. Влизам, подсмърчайки, с телефона в ръка, показвайки неговата снимка и казвам: „Той е измамник. Похарчих един месец от живота си, а той ме излъга“.
Полицаите, разбира се, бяха изключително добронамерени и приятелски настроени. Весело им стана на всички в управлението и за да ме накарат да се почувствам...