Няма да го напиша, ще го напиша, няма да го напиша, ще го напиша…
От една седмица съм така. Питам се има ли смисъл да обръщам общественото око към най-болезнения проблем на съвремието - принципната омраза. Толкова много се възмущаваме от хейтърите и така силно ги клеймим, че в някакъв момент се питам дали сами не се превръщаме в такива. Затова и всеки път, когато говоря за нещо, дето ми опъва моралните аршини до скъсване, се опитвам да го поставя в контекст и да предложа някакъв вид решение. Редактирам си езика, обуздавам си патоса и се старая да влизам в дълбочина, доколкото е и възможно.
Ето и днес ще опитам. Защото искам да говоря за тая наша българска ли е, общочовешка ли е, но определено отвратителна черта да мразим успели сънародници. Да тъпчем успехите им, дори когато са безспорни и световни. Да се опитаме да въздигнем собствената си несъстоятелност, стъпвайки на раменете на изкачилите се по-високо. И да огледаме от тяхната висота света, пък после да свием устици и да процедим “хм, то па голямата гледка!”.

www.bulevardi.bg